„Параклисът «Свети Григорий».
Пощади момчето.“
Това беше всичко. Той допря догарящата клечка до хартията и загледа как яркият пламък я превръща в пепел. „Свети Григорий“. Добър избор. Параклисът не се използваше и му беше трудно дори да си спомни къде се намира. Някъде на север, но далеч от пътищата. Да пощади момчето? Как би могъл Маврудас да очаква това от него? Не знаеше ли какво беше причинил Коста на Михалис? Или смяташе, че Елиас не знае. Защо би трябвало да бъде по-милостив от Змията, който не беше изгубил брат си? През последните си минути старият крадец беше станал мекушав, но това нямаше значение.
Как да действа? Вече нямаше доверие на Фотис. Правилно постъпи, че не спомена за Михалис, иначе Змията щеше да го сметне за неспособен да действа разумно. Най-важното беше бързо да стигне до параклиса. С иконата щеше да може да се пазари, да сключи някаква сделка. Стаматис щеше да проговори и Фотис скоро щеше да тръгне по следите на Елиас.
На следващите няколко улички нямаше германци и това му позволи да се придвижва по-бързо. Таверната на Стефанос беше затворена, вътре не светеше. Бе възможно германците да са го заловили, но Елиас се съмняваше в това. Неслучайно му поверяваше съобщенията си. Кръчмарят знаеше много тайни, но никога не би ги издал, освен срещу подходяща цена; пък и умееше да се промъква незабелязано. Къде би могъл да е сега? Не и у дома си. Съпругата и детето му бяха мъртви; в къщата живееше само тъща му, а той не се вълнуваше какво ще стане с нея. Едва ли обикаляше по улиците, щом германците арестуваха хората по домовете им. Не, Елиас предположи, че Стефанос седи в тъмната таверна и чака опасността да премине. Отиде до задния вход. Отвътре имаше резе, но капитанът помнеше, че скобите му бяха разхлабени. Учтивото почукване нямаше да му помогне. Без да се замисля, той отстъпи назад и блъсна вратата с лявото си рамо. Тя подскочи на пантите с трясък, но не се отвори. Той отново отстъпи, обърна дясното си рамо напред и се подпря с левия крак на стената отзад. „Има си хас да ме убие уплашен кръчмар — с отвращение си помисли. — И то с пистолета, който аз му дадох!“ После се хвърли напред с всички сили.
Вратата поддаде, но от силата на удара Елиас залитна и падна на пода. Остана там няколко секунди, но веднага се обади, за да го разпознаят.
— Стефанос, аз съм.
Кръчмарят не би го пуснал доброволно вътре, но след като беше влязъл, нямаше да го застреля. Празни маси и столове се очертаваха на слабата светлина от прозорците. Барът беше до вратата към кухнята и Елиас запълзя натам. Надникна зад ъгъла и видя силует, който го гледаше отгоре. Опря пистолета си в коляното на мъжа.
— Тук съм, долу.
Кръчмарят подскочи от изненада.
— Успокой се — каза капитанът и се изправи. — Свали пистолета. — Не беше видял оръжието, но беше чул освобождаването на предпазителя. — Запали фенер.
— Кой има газ, освен вие и германците?
— Тогава свещ.
Малкото трепкащо пламъче разкри насиненото ляво око на Стефанос, а нежеланието му да погледне капитана направи въпросите почти излишни, но Елиас трябваше да бъде сигурен.
— Предаде ли съобщението на Михалис? — попита.
— Щом ме питаш, значи знаеш, че не съм.
— Кой те удари?
— Маврудас.
— За да разбере какво трябва да предадеш на свещеника?
— Той вече знаеше. За да ме убеди да не отивам, а той да ме замести.
— С едната ръка те удари, а с другата ти плати.
— Какво значение има?
— За предател си много небрежен.
Очите на Стефанос се разшириха, първият признак, че наистина е разтревожен.
— Не съм предател. Той не е ли предал съобщението?
— Сигурно си знаел, че възнамерява да направи нещо повече.
— Откъде бих могъл да знам какво е намислил? Заплаши, че ще ме убие, ако го измамя.
— Предал го е. После нещо се объркало. Михалис е мъртъв.
— Не! — Лицето на кръчмаря се сгърчи и очите му се напълниха със сълзи. Дали смяташе, че Елиас се кани да го убие, или наистина скърбеше за смъртта на обичания свещеник? Кой би могъл да каже? Капитанът искаше да го удари, но ако изпаднеше в безсъзнание, Стефанос нямаше да му е от полза. Той приближи и опря пистолета в гърлото му.
— Би трябвало да те убия, но имам нужда да направиш две неща. И не бива да се проваляш.
Стефанос кимна.
— Ще отидеш при немския майор, Мюлер — продължи Елиас. — Ще му кажеш, че пожарът в църквата е бил грешка. Че сделката още е възможна. Ще му занеса онова, което иска, утре преди изгрев, но не бива да убива никого. Ако го направи, всичко отпада. Трябва да му го кажеш насаме и да стигнеш при него преди изгрев. Разбра ли?