Стефанос замълча за миг, облизвайки сухите си устни.
— Ще го направя.
Елиас се отдръпна и прибра пистолета.
— Ако го направиш, ще спасиш много хора. Но трябва да побързаш и да го убедиш. Никой никога не бива да узнае за това. Ако проговориш, ще умреш.
— Разбира се.
Очите на кръчмаря излъчваха искреност, но това беше временно. Подобни тайни винаги излизаха наяве. Някой щеше да види Стефанос и Мюлер заедно, може би комунистите щяха да го хванат. Точно това биха искали да чуят — че републиканците имат връзка с германците. Стефанос щеше да каже всичко, за да оцелее, а може би щеше да продаде информацията. Изборът му не беше разумен, но нямаше друг. Коста не беше с него. Другите хора на Елиас не знаеха какво възнамерява да направи, а и никога не биха го подкрепили, ако научеха. Всички мъже от селото бяха приспособенци.
Но имаше ли право да ги съди, чудеше се Елиас, той, най-продажният от всички? Добрите мъже бяха мъртви.
— След като се срещнеш с Мюлер, иди при вдовицата на баща ми. — Не можеше да я нарече „мащеха ми“. — Кажи й, че тялото на сина й е в северозападния ъгъл на криптата. Може да прати някого там да го намери. Ако те помоли, иди ти.
Стефанос изглеждаше по-уплашен от тази задача, отколкото от предишната, но кимна в знак на съгласие.
— Не ме проваляй. Не предавай всички ни.
Излязоха през различни врати. По тъмните улици Елиас се отправи възможно най-бързо към северния хълм. Той беше нисък и не толкова горист, но в тази безлунна нощ изглеждаше като сянка и капитанът не видя следа от хората си. Още не знаеше какво може да са чули или отгатнали те. Щяха ли да се зарадват на пристигането му, или да го изправят до някое дърво и да го разстрелят? Принуден да бърза, той се закатери по склона в очакване да го открият. Така и стана. На половината път нагоре младият Панайотис се появи от сенките.
— Тази вечер си доста шумен, капитане. Помислих, че си германец.
— Заведи ме при Георгиос.
Повечето от двайсетината мъже се криеха между морените близо до върха, а бившият сержант от пехотата ядно се разхождаше между тях. Георгиос изглеждаше нелепо с наболата си брада и изцапана униформа на италиански полковник — плячка от албанския поход — но беше най-добрият водач, който Елиас имаше.
— Слава на Богородица, радвам се, че дойде — възкликна той, когато видя капитана. — Имахме нужда от теб. Проклетата Змия не ни позволи да атакуваме.
„Значи още не знаят за сделката“ — помисли си Елиас, странно натъжен.
— Говори по-бавно.
— Намерихме вилата с оръжията точно там, където каза, че се намира.
— Да.
— Пазеха я само неколцина германци с една лека картечница. Можехме да я превземем, но когато започна стрелба при църквата, Змията ни прати съобщение, че не бива да нападаме.
— Прати ви съобщение? Той не беше ли с вас?
— Змията ли? Отначало да, но после изчезна. Каза, че трябва да наблюдава германците в селото. Остави хората под моя команда. Не трябваше да го слушам, изпуснахме добра възможност.
— Не, Георгиос, постъпил си правилно. Хората са по-важни от оръжието. Сега ме чуй, имам нужда от помощта ти. Кажи ми как да стигна до параклиса „Свети Григорий“.
— Защо?
— Коста ме предаде. — Не намери сили да каже „ни предаде“. — Скрил се е там. Трябва да го намеря.
Още беше тъмно, но небето на изток започваше да изсветлява. Елиас не можеше да прецени реакцията на Георгиос, освен по мълчанието му.
— Проклет да е — най-накрая каза мъжът. — Унищожена ли е иконата?
— Не знам. Старият Маврудас е смятал да я открадне. Змията се занимава с него. Трябва да намеря Коста веднага.
— Ами отец Михалис?
Мъката отново бликна в него. Когато всичко свършеше, щеше да спи дни наред, а може би да заспи завинаги, в зависимост от това как се развиеха нещата.
— Георгиос, трябва да ида в параклиса. Помогни ми.
— Спусни се от другата страна на хълма и тръгни по пътеката към високата ливада.
— Но тя води до параклиса „Света Богородица“.
— Километър след него се изкачи по скалистия хълм. „Свети Григорий“ е съвсем близо до Вратени. Мястото е много усамотено. От параклиса се вижда цялата околност. Бъди предпазлив. Най-добре вземи няколко души.