— Не, ще отида сам. Ти ще командваш хората тук. Спиро и Лефтерис са в стария манастир, останалите в пещерата. Идете на безопасно място, ако можете, и чакайте съобщение от мен. Ако заповедите на Змията ти се видят разумни, изпълнявай ги, но пази хората. И не казвай нито на него, нито на някой друг къде съм отишъл.
Небето беше просветляло достатъчно, за да види объркването и неловкостта по лицето на партизанина. Никой не обичаше Змията, но Георгиос беше достатъчно опитен, за да знае, че не е добре да се противопоставят двама командири. Тъй като не можа да намери думи, за да го успокои, Елиас обърна гръб на младия войник и на зазоряващото се небе, и отново тръгна на север.
Пролетта на 2000 година
13.
Беше застанал до прозореца с лице, скрито в сянката — вероятно подходящо място за човек, който се ръководеше от скрити подбуди. Ана не беше съвсем сигурна в това. Навън валеше и тя не беше запалила лампата, затова в помещението беше сумрачно — дългата студена трапезария, в която за първи път влизаха заедно. Неутрална територия. Досега Матю предпочиташе кухнята.
— Съжалявам, че не дойдох по-рано — беше казал. — Не можех да говоря с теб, преди полицията да те разпита.
— Те ли ти го казаха?
— Не.
— Не си искал да смятат, че ще повлияеш на показанията ми.
— Не исках ти да си го помислиш.
— Добре.
— Има някои неща, които трябва да знаеш.
— Слушам те. — Но той сякаш не можеше да събере мислите си или поне недостатъчно бързо за Ана, затова тя избухна яростно: — Не съм казала нищо, с което да те злепоставя, ако си дошъл да разбереш това. Заявих, че съм знаела, че кръстникът ти е купувачът, че ти си ми казал. Не знам защо го направих. Не знам дори дали това ще ти помогне.
Матю поклати глава с разкривено от разочарование или отвращение лице и за миг й се стори, че го разбира, че може би все пак го познава, въпреки нещата, които беше скрил от нея.
— Не съм искал да го правиш — каза той най-накрая. — Не ме интересува какво си съобщила на полицията. Дойдох да ти кажа какво знам аз.
И тогава всичко се беше изляло от него: ловкото подвеждане от кръстника му, обсебването му от иконата, умишленото му пренебрегване на измамата, която се подготвяше около него; колкото повече говореше, толкова по-потисната и разсеяна ставаше тя. Беше се вкопчила във факта, че е влязъл в живота й, за да я манипулира. Как би могла вече да му вярва? Как би могла да бъде сигурна, че дори част от случилото се между тях е било искрено? Не би могла, макар че навярно би опитала, ако той повдигнеше въпроса. Но Матю не бе го направил и тя разбра, изпълнена със самоомраза, че без отговора на този въпрос останалите — включително доколко беше изиграна — бяха без значение. Но нямаше да го покаже. Нека себеотвращението й прилича на гняв. Той заслужаваше гнева й.
Беше го накарала да седне на един от старите неудобни столове и най-накрая беше започнала да анализира казаното от него, да разсъждава студено и логично. Матю не се съмняваше, че иконата е била причина за кражбата, макар да бяха изчезнали и други картини. Тя реши да се включи в играта, да приеме, че е невинен за всичко останало, освен за първоначалното й манипулиране.
— Разпитаха ли кръстника ти?
— Не. Той е в Гърция. Разболял се внезапно, когато пристигнал там.
— Като че ли не му вярваш.
— Той наистина е болен от нещо, но е и измамник.
— Смяташ ли, че той стои зад кражбата?
— Не ми се иска, но е възможно.
— Платил е милион долара, за да я открадне от себе си?
— От църквата, на която трябва да я даде, според условията на договора. Имала си анонимно предложение за двойно по-голяма цена. Той е използвал църквата, за да пробута своята цена и да отстрани другите купувачи. Искам да кажа, теоретично — надявам се да греша. Може да има и други причини.
— Защо не ми каза за него от самото начало?
— В началото той нямаше нищо общо — настоя Матю. — Или е имал, но аз не… Когато музеят ме изпрати, не знаех, че има някаква връзка, освен че познава Уолъс. Което ти също знаеше — умишлено й напомни той. — После ми каза, че от църквата се свързали с него, спомена го съвсем небрежно. Тогава трябваше да говоря с теб, но той ме помоли да не го правя. Убеди ме, че дали ще знаеш или не, няма да промени нищо, а само ще те направи подозрителна.
— А на теб това не ти ли се стори подозрително?