— Имаше и други неща. Не се опитвам да ти прехвърля вината. Държах се като глупак. Много съжалявам, Ана. Наистина смятах, че иконата трябва да се върне в Гърция.
— Ами ако бях решила да я продам на частен купувач?
— Така и щеше да стане.
— И нямаше да се опиташ да ме разубедиш?
— Не, ако беше решила.
— Глупости.
— Какво можех да направя? Не бих могъл да те накарам да го направиш насила.
Толкова спокоен и разумен, дори във вината си.
— Майната ти, Матю!
Той рязко се беше изправил, сякаш го беше заляла със студена вода. Тя с мъка си наложи да не става, да запази безизразното си изражение. Той нямаше да остане, не и сега, макар че отчаяно й се искаше да не си тръгва.
— Каза ли на полицията всичко това?
— Те знаят фактите, останалото са хипотези. Премълчах част от историята.
— Коя история?
Матю се беше поколебал, очевидно не му се искаше да сподели точно тази част.
— Иконата идва от селото на дядо ми. Оказва се, че той и кръстникът ми са били замесени в някакъв план да я изтъргуват с германците по време на войната.
Още тайни. Очевидно те нямаха край. Тиктакането на стенния часовник й пречеше да мисли. Беше го изработил прапрачичо й, а дядо й го беше докарал тук заедно с другите си вещи преди петдесет години. Като дете Ана харесваше часовника, но в този миг й се искаше да го изхвърли на улицата.
— Това си струва да се разкаже — студено беше казала тя.
— Подробностите не са много ясни.
— Нали помниш, че дойде, за да ми кажеш всичко?
— Не мога да разказвам подобна история, ако не знам истината. Много е объркана и всеки от участниците си има своя версия.
— Как е попаднала иконата у дядо ми?
— Това не знам. Но ще се опитам да намеря още някои отговори и заради двама ни.
— Как?
Олюлявайки се на място, изпълнен с желание да си тръгне, той я беше погледнал в очите за пръв път.
— Ще се видя с кръстника ми.
— Ще ти позволят ли да напуснеш страната, докато се води следствие?
— Нямам намерение да искам разрешение от когото и да било.
— Матю — започна тя и се приближи до него, преди да се усети. — Можеш да си навлечеш сериозни неприятности. Ще решат, че се опитваш да избягаш. — Така ли беше? Грешеше ли интуицията й? Дотук не се бе оказала много полезна, но защо иначе би дошъл изобщо?
— С мен е най-вероятно да говори.
— Няма да ти каже истината.
— Може и да го направи. Или да се издаде.
— Ако си прав, той е накарал да застрелят собствения му телохранител. Значи е опасен.
— Не мисля, че го е замислял така.
— Тогава не владее ситуацията — беше настояла тя. Защо не можеше да разбере? — Някой е готов да убива заради тази икона.
Матю беше отворил уста, за да й възрази, но нямаше лесно обяснение за този грозен факт и двамата безмълвно осъзнаха тази истина.
— Фотис ми е роднина — най-накрая измърмори той. — Освен това аз също съм виновен за тази каша.
— Това е глупава причина да объркаш нещата още повече. Не отивай.
Бе опитала още известно време да го разубеждава, съзнавайки, че е напразно. Въпреки че изгледаше разумен, той беше невероятно упорит. Тръгна си, без да я докосне — несъмнено се беше отказал от тази идея. Тя не го беше поощрила, бе останала твърда докрай, но още виждаше в съзнанието си тъмната коса и прегърбените рамене. След това се бе върнала в трапезарията и седнала на твърдия си стол, чувствайки се опустошена. Вероятно го бе видяла за последен път.
Това беше станало преди два дни и сега Ана отново седеше в същата празна трапезария, чиито сенки се бяха разнесли под силната светлина на пролетното слънце, която нахлуваше през прозорците. Матю сигурно вече беше в Гърция. Не очакваше да й се обади, надяваше се само, че е в безопасност и не е започнал някоя игра, която може да се окаже прекалено сложна за него. Опитваше се да не мисли за иконата. В крайна сметка тя бе получила парите и се беше отървала от нея, както искаше. Полицията щеше да поеме случая оттук. Гръцката църква имаше от какво да оплаква. Ана беше изпълнила своята част от сделката. Онзи мазник отец Томас беше стоял насред коридора, наблюдавайки как хората му носят пакета към колата. Нека той обясни какво е станало после, стига да го намерят.
И все пак… Намеренията й се бяха провалили, но къде беше гневът? Къде беше и чувството й за отговорност? Този избор не беше случаен. Произходът на иконата беше неясен, както повечето от другите произведения на изкуството, придобити от дядо й веднага след войната. Баща й не я харесваше, а обожанието, изпитвано от дядо й, й се бе струвало някак хищническо и нездраво. Може би никога нямаше да научи подробностите, но не се съмняваше, че гърците от селото не са се разделили доброволно с нея. Мястото й беше там. Ана не вярваше в семейната вина, в това, че отговорността за минали прегрешения се предава на всяко следващо поколение. И все пак отдавна подозираше, че много от придобивките на стареца са получени при неясни обстоятелства, а никога не го беше разпитвала. Сега бе наследила всичко и това я задължаваше. Не смяташе да посвети живота си на издирването на истинските собственици на картините по стените, но проблемът с иконата беше възникнал от само себе си и не можеше да бъде пренебрегнат. Ана не би могла да направи много, но имаше няколко неприятни подробности, които да обмисли. Едно от нещата, които я притесняваха и я караха да се чуди — не за пръв път — беше връзката между новите събития и онези, които се бяха случили в миналото. Не започвай нещо, което няма да завършиш, винаги повтаряше баща й. Значеше ли това, че трябва да продължи, или да спре дотук?