Отиде в кухнята. Щеше да започне от Уолъс. Той знаеше неща, който не споделяше с нея. Винаги го бе усещала, но се надяваше, че смъртта на дядо й ще го накара да свали гарда, да й разкрие няколко от прашните семейни тайни. Но бе останала разочарована, той продължаваше да мълчи. В ума й се въртеше съмнението, че проверката на пазара за частни купувачи на иконата може да доведе до човек, който знаеше нещо за миналото й, за дядо й. Който може би дори знаеше какво е станало през онази седмица, когато баща й бе заминал за Каракас. Не бе споделила тези мисли с Уолъс, а той беше запазил проучванията си в тайна и предано я бе насочил към институциите. А тогава тя бе вече твърде заинтригувана от Матю, за да притиска хитрия адвокат.
Седна до кухненската маса и запали цигара, петата от сутринта. Днес щеше да изпуши десетина. Вчера бяха осем, онзи ден — шест. Все едно пропушваше по същата схема, по която ги беше отказала. Почти четири години не беше пушила. Трябваше й само една цигара, час след като Матю излезе през вратата, и отново беше там, откъдето бе започнала. Потропа с пръсти по масата. Сега кухнята й напомняше за Матю, въпреки че беше идвал тук само пет-шест пъти. Прогони тази мисъл с облак синкав дим. Както и да е. Ако искаше да запази близостта с избягалия си любим, трябваше да разнищва същата мистерия, с която се занимаваше и той. Мисълта я накара да замръзне. Какво правеше, опитваше се да се чувства близка с Матю, да се зарази от неговата мания? Нима всичките й идеи за отговорността бяха само фалшиви оправдания? Тя вдъхна сладката отрова и почувства, че тялото й се съживява. Имаше ли някакво значение?
Грабна телефона и избра номера.
— „Уолъс и Уорфорд“.
— Здравей, Мили, там ли е той?
— Ана! В момента има среща. Да му кажа ли да ти се обади?
— Кажи му, че ще чакам, докато се освободи.
— По-добре ще бъде той да ти се обади.
— Ще изчакам. Кажи му, моля те.
Адвокатът я накара да почака няколко минути, както и предполагаше, и през това време тревогата й нарасна. После дълбокият му дрезгав глас прозвуча в ухото й.
— Скъпа моя, съжалявам, че не ти се обадих.
— Имаме работа, Артър. Трябва да продадем още картини.
— Знам и наистина се извинявам. Но трябва да се видим лично. Ще ти дам Мили да определите времето.
— Имам въпрос. Искам да знам кой е частният купувач, който беше предложил пет милиона за иконата.
Уолъс помълча няколко секунди.
— Защо още се занимаваш с това?
— Защото ми се струва странно, че някой би предложил толкова много.
— Кой знае дали най-накрая щеше да плати? Предложението не ми се видя реално, затова не те накарах да го проучим.
— Да, а сделката с църквата се оказа измама.
— Църквата не е виновна за случилото се. А и ти си получи парите.
— Няма значение, кажи ми кой беше този щедър купувач.
Той въздъхна тежко, някак разочаровано, но Ана нямаше намерение да отстъпва. Прекалено дълго беше се преструвал на страдащ баща.
— Обади ми се дилър със съмнителна репутация, чието име предпочитам да не споменавам.
— Защо? Той ли помоли да остане анонимен? Дилър? Стига, Артър, чий адвокат си ти?
— Емил Розентал.
— Шегуваш се! Този мръсник?
— Сега разбираш защо не го приех сериозно.