— Но кой би използвал човек като Розентал?
— Кой знае? Богатите ексцентрици използват какви ли не неприятни посредници. Някой е възложил работата на Емил. Но той няма да ти каже кой е.
— А ти нямаш представа?
— Никаква.
— Жалко.
— Надявам се, че не възнамеряваш да говориш с него.
— Не — излъга тя. — Не виждам какъв смисъл би имало, а и този тип е твърде неприятен. Просто бях любопитна.
— Най-добре забрави за случилото се. Сега ще ти дам Мили и скоро ще се видим.
— Добре. Имаме да говорим за много неща.
14.
Дълго време след като се събуди, Фотис си мислеше, че умира, и мисълта не му се стори напълно отблъскваща. Горещата пот студенееше по отмалелите му крайници въпреки дебелите одеяла и му беше трудно да диша. Вода в белите дробове. Ако седнеше, щеше да се почувства по-добре, но не можеше да контролира мускулите си. Умът му беше замаян, не успяваше да довърши и една мисъл, и той си представи как изпада все по-дълбоко в това състояние, докато вече няма съзнание и болка, докато бъде освободен от затвора на предалото го тяло. После си спомни съня.
В него липсваха подробностите и ужасът на по-ранните версии, но въздействие му все още си оставаше силно. Безформените голи хълмове, които се простираха до хоризонта под оловното небе. Безкрайният път, който обикаляше около тях, и самият той, който уж върви, но не може да помръдне. Силуети отляво и отдясно, които някога са били хора — всички те се движеха в една и съща посока. Знаеше, че някой го чака. Някой или нещо, което искаше да го нарани, го очакваше с протегнати черни ръце като криле на лешояд и фактът, че никога нямаше да стигне до това чудовище, но вечно щеше да пристъпва към него, не намаляваше ужаса на очакването. Тогава се беше събудил, но от предишните си сънища помнеше, че хълмовете се превръщаха в долини, долините в тундра — невъзможно равна и безкрайна. После минаваше покрай тъмния хълм и празните кръстове отдясно, под каменната арка, от която започваше финалната отсечка, и навлизаше в тунела. Усещаше с всяка фибра на съществото си, че е близо до края на пътя, но същевременно знаеше, че край няма, че ще върви вечно. Това беше чистилището, в което доброволно беше влязъл.
Страхът го заля като студена вода и той отново отвори очи. Таванът му се струваше твърде високо, нямаше периферно зрение. Помъчи се да извика, но чу само слабо гъргорене. Събра цялата си сила и опита отново, но издаде само дълъг стон, като човек, който плаче на сън. После замлъкна, останал без въздух и без светлина, в очакване на дългото спускане към мрака.
Внезапно почувства силни ръце на раменете си, които го изправиха, видя стените, и дългата ивица бяла светлина между дръпнатите пердета се появи в полезрението му. Дробовете му се сгърчиха. Чу хриптене, после въздухът с болка навлезе в гърдите му. След миг остра кашлица разтърси тялото му, а в устата си усети горчив метален вкус.
Най-накрая се опря на онзи, който го държеше, и започна да плюе слузести храчки в носната кърпа, която държаха пред лицето му. Отврати се от себе си и от живота. Рязко се освободи, олюлявайки се несигурно, докато го подпираха с възглавници, после позволи да го бутнат назад, за да се облегне. Беше изтощен. Би могъл да заспи отново, но мисълта го ужасяваше. Все пак отново дишаше.
— Да ти донеса ли нещо?
Фотис погледна мъжа. Не беше Николай. Той се бореше за живота си в една болница в Ню Йорк. Това беше Таки, племенникът му, който би направил всичко за него. Фотис беше в Гърция, в голямата къща, която беше построил близо до Солун. Ню Йорк беше на пет хиляди мили оттук, кражбата се беше объркала и той нямаше достоверна информация. Отчаян план. Беше поел огромен риск, но сънят му беше припомнил всички причини за това. Божият промисъл беше във всичко.
— Чаша вода.
Отпи бавно. В началото водата му се стори като живак, тежка и неутоляваща жаждата, но постепенно гърлото му се успокои. Племенникът му стоеше загрижен до леглото. На лицето на бившия войник и провалил се търговец на алармени системи за дома не се четеше любов, но Таки беше верен и имаше нужда от работа. А и връзките му на черния пазар бяха полезни.
— Искаш ли закуска? — Само от мисълта за храна му призля, но трябваше поне да опита. — Кафе и малко хляб.
— Кръщелникът ти е тук.
— Матю? — За миг старецът занемя. — Матю е тук? — Но защо би трябвало да е изненадан? Не го беше очаквал толкова скоро, но знаеше, че шансът момчето да дойде е голям. — Откога е тук?