— От час. Опитах се да го отпратя, но той не си тръгна. Не исках да го изгоня.
Напротив, искало ти се е, помисли си Фотис. Таки беше пръв братовчед на майката на Матю, но двамата едва се познаваха. Племенникът му нямаше нищо против момчето, но не би искал то да се окаже в привилегировано положение. Цяла седмица беше разгонвал посетители — приятели, делови партньори, застрахователи — и очевидно се наслаждаваше на тази роля.
— Не, правилно си постъпил. Ще се видя с него.
— След като хапнеш.
— Не — каза Фотис, вече оформил плана си. — Прати ми храната по него.
Таки изглеждаше шокиран. Фотис никога не приемаше хора, без да бъде измит, облечен и нахранен, но Матю беше друг случай. Гневът му трябваше да бъде умилостивен, а за това се изискваше подходящ декор. Тези разсъждения автоматично се появиха в ума на стареца — плод на шестдесет години измама. Бързата смяна на смъртния ужас отпреди няколко минути с обичайните му номера беше балсам за ума му; и все пак дълбоко в душата му го потисна. Вече не знаеше какво е да не планираш предварително всяка среща. Нямаше искрени отношения с нито един човек. Инстинктът му се бе превърнал в нещо отделно, в обучено животно, понякога смъртоносно и рядко поддаващо се на контрола му. Фактът, че интригите, които замисляше този път, щяха да спасят душата му, му носеше известно успокоение. Ако Божията майка успееше да го излекува, всичко трябваше да бъде простено.
Какво ли знаеше момчето? Нюйоркската полиция се беше съсредоточила върху Антон и връзките му с други руснаци, но следствието щеше да се разшири. Фотис беше положил много труд, за да придаде убедителност на ролята на отец Томас, беше му подсигурил одобрението на гръцката църква и му плащаше на части за услугите. А сега глупакът беше изчезнал с половин милион от църковните средства, което хвърляше подозрение върху всичките му действия. Разбира се, Фотис знаеше, че мъжът е крадец, но не и че църквата го разследва и точно в този момент той ще реши да се скрие. Може би така беше по-добре, възможно бе да проговори при разпитите.
Безработният актьор, който се беше подвизавал под името Питър Милър в Манхатън, не знаеше нищо, дори името на човека, който го беше наел. Фотис имаше малко информация за Мюлер. Той бе престанал да му бъде интересен, след като беше станало ясно, че е продал иконата на Кеслер. Но когато научи, че Андреас пътува за Ню Йорк, му се беше наложило да измисли нещо, за да отвлече вниманието му от гамбита, който играеше с Матю и църквата. Нещо достатъчно примамливо, за да отклони мисълта на проницателното му протеже. Само Мюлер можеше да свърши тази работа, но следите му трябваше да бъдат оскъдни и трудни за откриване, иначе Андреас щеше да надуши измамата. Сега вече той навярно бе разкрил хода му, но беше ли споделил случилото се с внука си?
— Калимера — поздрави Матю без топлота, оглеждайки се къде да остави подноса със закуската.
Фотис кимна към голямата табуретка пред него. Таки го бе облякъл в стария му син халат и му беше помогнал да седне на стола до леглото, преди отново да слезе долу.
— Бог да те благослови, момчето ми — отвърна той на английски. — Не знам дали ще мога да ям, но Таки ме накара да опитам. — Фотис отпи от горчивото кафе, преди да продължи. — Изминал си дълъг път само за да ме видиш. Да не би да помисли, че ще умра, без да се посъветвам с теб?
— Съжалявам, че не си добре.
По-скоро беше изненадан. Но никой не беше по-изненадан от самия Фотис, когато мнимата болест се превърна в истинска. Бог отново се беше намесил, давайки му урок след осемдесет и девет години. Очакваше болките в костите, но умората и конгестията бяха нещо ново. Беше започнал да ги усеща веднага щом Матю и Алекос си бяха тръгнали, може би преди седмица. Не беше очаквал, че Алекос ще познае иконата. Това беше първият шок. Може би Андреас беше нарушил клетвата си и беше му доверил нещо, макар и преди години. Кой би могъл да каже колко знае Алекос или какво би могъл да съобщи на Матю? Страхът от това плюс новините, че Дел Карос разговаря с руснаците, бяха достатъчни, за да изтегли плана си с няколко дни напред. И фигурата. Дори сега не можеше да мисли за нея без ужас, тя сякаш беше излязла от съня му — странно, призрачно присъствие на вратата, точно когато ръката на Алекос беше докоснала иконата. За миг беше помислил, че е момчето, Коста. После фигурата беше изчезнала. Навярно това беше първият признак на треската, на настоящата му болест, която можеше да го отнесе, ако не внимаваше, ако не поддържаше силите си. На неговата възраст изборът между живот и смърт беше лесен. Предай се на мрака или се бори с него.