— По-добре попитай как е възможно да го избегна? Хората, които винаги са ти верни, никога не мислят за себе си. Но те могат да бъдат използвани само до определена степен. — Фотис отпи още една глътка от поизстиналото кафе. — Хората, които изпълняват творчески нарежданията ти, които рискуват и вярват на собствената си преценка, са истински полезните. Но те винаги са амбициозни и един ден започват да работят за себе си. Това е естествено.
— Как тогава можеш да ги контролираш?
— Като намалиш възможностите им да те измамят. Като накараш други, не толкова изобретателни хора, да ги наблюдават. Евентуално, като престанеш да ги използваш. Не бях достатъчно предпазлив с Антон. Забавих се.
— Очаквал си проблеми?
— От всеки човек очаквам да ми създаде проблеми след време.
— И от кои хора е моят дядо?
— Андреас? От най-добрите. От онези, които най-рядко се срещат, едновременно предани и безмилостни, и по-умни от самия дявол. Разбира се, дори той в крайна сметка се оказа ненадежден.
— Защо ми каза, че са го наричали Змията?
Фотис отново долепи устни до чашата, но в нея беше останала само утайка. Нямаше смисъл да отрича, момчето знаеше твърде много. Оставаше само да разбере колко точно.
— Признавам, беше непочтено. Може би се опитвах да му отмъстя, че ми измисли този прякор.
— А може би не искаше да признаеш, че идеята да изтъргувате иконата с германците, е била твоя.
— Моя ли? Не, беше на Мюлер. Немски офицер. Накрая те всички се превърнаха в крадци, по-лоши и от италианците. Мюлер много се увличаше от религиозно изкуство и по някакъв начин беше разбрал за иконата. Нацистите много се интересуваха от мистичното, както сигурно знаеш.
— Продължавай — нетърпеливо го подкани Матю.
— Признавам, че имахме канал за връзка с германците, дори когато се биехме с тях. Мюлер се свърза с мен и ми предложи сделка. Бях отвратен, но имахме нужда от оръжие, затова споделих идеята с Андреас, най-доверения ми човек. Той ме убеди, че трябва да го направим. Сам измисли плана. Представяш ли си ме да запаля църква?
Матю не каза нищо, на лицето му се изписа несигурност. Фотис продължи да настъпва.
— Не, за подобно нещо е нужен атеист. Брат му загина в онзи пожар.
— Това не значи, че той го е убил.
— Позволил му е да влезе в горяща сграда, може би дори го е окуражил. Те бяха полубратя и не се обичаха много.
— Той скърби за него.
— Може би свещеникът е сътрудничил на германците, а дядо ти беше безжалостен. Не си играеше на полумерки.
— Нещо не се връзва, Фотис.
— Уморих се. Нека приключим разпита за днес и да оставим затворника да си почине.
— Всичките ти поправки сега не могат да направят историята, която ми разказа в Ню Йорк по-достоверна — настоя момчето и в гласа му се прокрадна неподправен гняв. — Беше отвратителна история, десет пъти по-грозна от лъжа.
— Не беше лъжа, а преувеличение. Манипулация, признавам, но почиваща на истината. Трябва да разбереш. Как бих могъл да планирам да запаля църква и да продам една толкова красива и обичана икона на врага? Не съм такъв човек. Знам, че го разбираш. Иконата трябваше да се върне в Гърция. Ти имаше възможност да повлияеш на това решение, но ти трябваше стимул. Аз ти го дадох. За тази цел опростих историята. Вършил съм лоши неща, но не чак такива, в каквито ме обвиняваш.
Старецът се облегна, уморен от размяната на думи. Виждаше, че момчето не е убедено, но може би бе успял да посее у него отново някои съмнения.
— Предполагам — бавно каза Матю, — че планът, в който участваше отец Томас, също не е бил твоя идея.
— Томас е… сложен човек. Но действително е представлявал гръцката църква много пъти. Нямах причини да се съмнявам в него.
— Деветстотин хиляди не са му паднали от небето. Това са били твои пари.
— Църквата трябваше да ми ги върне.
— И ти му повярва?
— Това е разпространена практика. Бюрокрацията им действа бавно; изискват се доста усилия, за да задвижиш нещата. Томас явно беше надхвърлил пълномощията си, но църквата щеше да ми възстанови по-голямата част от сумата. Останалото щях да й даря. Беше рисковано, но аз бях доволен от уговорката.
Думите излизаха от устата му без усилие, частички истина, които трябваше да скрият лъжите. Всъщност, преди всичко да се обърка, Змията почти се бе убедил, че наистина е щял да даде иконата на църквата. Най-накрая, след като получеше от нея каквото може. Дори тогава беше обмислял мнимата кражба, но едва когато Николай — вярното момче — му разказа за колекционера Дел Карос, Фотис разбра, че трябва да действа. Дел Карос замисляше нещо с Николай и бившия шеф на Антон, Каров. Антон, а може би и Николай, все още бяха зависими от него, а ако Дел Карос имаше достатъчно пари, руснаците щяха да го предадат. Фотис използва алчността им срещу самите тях. Плати им да откраднат иконата от него, преди така и така да го направят за южноамериканеца, добавяйки един-два от своите номера. Беше рисковано, но всичко беше минало добре, като изключим раняването на горкия Николай, на когото Фотис не вярваше достатъчно, за да го посвети в плана. Антон и останалите хора, които Каров му беше осигурил, трябваше да излязат от къщата много преди Николай да се върне, след като закара Фотис на летището, но сигурно се бяха забавили, а и глупавото момче явно се беше опитало да ги спре.