— Звучи много убедително — най-накрая каза Матю, връщайки Фотис в настоящето, — само дето Томас и иконата изчезнаха.
— Томас е откраднал пари. Това няма нищо общо. — Странно как истината можеше да звучи толкова неубедително.
— Значи оставаш само ти.
— Забравяш за Антон.
— Отричаш ли, че от шестдесет години искаш да притежаваш тази икона? От деня, когато дядо ти я показал по време на войната, преди брат му да я скрие? Един час, няколко минути, само толкова ти е било нужно. Това е станало целта на живота ти. Трябвало е да я имаш.
— За мен ли говориш — прекъсна го Фотис, който веднага прозря чувствата му — или за себе си?
— Прав си — кимна Матю, без да се смути, — почувствах го. Затова го знам.
Какво искаше да каже? Нима момчето му беше съперник? Беше ли въздействието на иконата върху него по-силно, отколкото мислеше, и би ли могъл да го използва по някакъв начин? Но не, не биваше да разсъждава така, това беше Матю.
— Уморен съм. Нека поговорим утре.
— Какво стана през нощта, когато църквата изгоря? Къде беше ти? Защо не си бил с хората, които Андреас е изпратил да завземат оръжието?
— Значи най-накрая е проговорил.
— Знаеше ли, че Коста ще каже на Стаматис къде е скрита иконата, и кой ще се опита да я вземе? Него ли чакаше да излезе? Близо ли съм? — Прекалено близо. Момчето беше безмилостно, не сваляше очи от Фотис. — Или може би ти си изпратил Стаматис, а после той е решил да те изиграе. Така ли беше?
— Разстроен си, синко. Фантазираш си. Тази история ти дойде в повече. Време е да забравиш за нея.
— Да я забравя ли? — Във внезапен пристъп на гняв Матю блъсна подноса на земята и се наведе над кръстника си. — Да я забравя? И как, по дяволите, да го направя? Затънал съм до гуша в нея и ти си причината. Дължиш ми тези отговори, стари негоднико!
Фотис се уплаши; не от момчето, а от късчетата истина, които започваха да се наместват. За миг му се стори, че Андреас се е надвесил над него.
— Всички вие ме предадохте — прошепна той, — всички вие.
— Кой те е предал? Как?
— Единият щеше да я размени, другият — да я продаде. Оръжие, пари. Само аз я обичам заради нея самата, само с мен щеше да бъде в безопасност. Не разбираш ли, глупако? — Той дръпна Матю за ризата и лицето му се сгърчи, преди от очите му да рукнат сълзи. — Не разбираш ли? Само аз мога да я опазя. Няма ли да ми помогнеш?
Огромната фигура на Таки се появи на вратата, двамата се обърнаха натам и мигът отлетя. Фотис леко отблъсна Матю.
— Чух шум — каза Таки, едновременно ядосано и стеснително, гледайки парчетата от чинията и чашата на пода.
— Той точно си тръгваше — дрезгаво прошепна Фотис. — Изпрати го.
Матю огледа за миг едрия мъж, после се отпусна. Нямаше да има борба. Взря се продължително във Фотис — с объркване, съчувствие или нещо съвсем друго — и тръгна към вратата.
— Почакай, момчето ми — повика го Змията. Младежът спря, но не се обърна. — Моля те, ела с мен в събота вечер на службата в „Свети Димитър“.
Матю хвърли бърз поглед назад.
— Разбира се — съгласи се той. — Защо не?
— Там ще си продължим разговора.
Но младежът вече слизаше по стълбите.
15.
Със затоплянето на деня от влажните дървета започна да се издига пара. Това пробуди у Андреас чувствен спомен, който не можеше да определи напълно — пещера край морето, бледа утринна мъгла и желанието да остане там, върху топлата влажна земя, където беше спал — не да грабне пушката и да се върне при другарите си, а да остане тук, да изчезне в мъглата. Но кога беше преживял това и какво беше станало после? Не можеше да каже. Преди повече от половин живот, преди брат му да умре, преди да срещне Мария, години преди синът и внукът му, за които се тревожеше сега, да са поели първия си дъх.