Беше свалил тежкото палто и шапката и се чувстваше някак разголен, макар да се намираше в двора на сина си. Алекос се бе облегнал на оградата до него — разтреперан, но стъпил на краката си, и гледаше към обвитите в мъгла стволове.
— Не можа ли да го спреш?
— Не знаех — отвърна Андреас. — Не ми каза, че заминава.
— Сега полицията ще реши, че е замесен.
— Той е замесен.
— Знаеш какво имам предвид. Ще решат, че той и Фотис са замислили всичко заедно. Всичко. И кражбата.
— Да не надяваме, че не са толкова глупави. Ако е бил съучастник, действията му онзи ден нямат никакво обяснение.
— Защо не тръгна след него?
— Той не иска помощта ми.
— И ще го оставиш да се изправи сам пред онзи интригант?
— Момчето не ми вярва, Алеко. Ти и Фотис се погрижихте за това. — Синът му се канеше да възрази, но се отказа. — Аз също съм виновен, разбира се — поправи се Андреас.
— Говори ли с него?
— За иконата ли? Да. Твърде късно, но поговорихме.
— Да беше изгоряла в онази църква. Така щеше да спести много болка на всички ни.
— И аз съм си го мислил.
Алекос леко се извърна и го погледна.
— Това измъчва ли те? Че си я дал на германците? Будиш ли се заради това нощем?
Андреас поклати глава. Щеше да отговаря на този въпрос през остатъка от живота си.
— Веднъж видях как Фотис отряза пръстите на един германски пленник. Беше младеж. Не можеше да отговори на въпросите му, но това нямаше значение. Накрая му преряза гърлото. — Той разрови влажната пръст с обувката си. — Друг път аз застрелях комунист партизанин в хълмовете над Цотили. Екзекутирах го, защото разпространяваше лъжи и защото беше комунист. Не мислиш ли, че това е достатъчно основание, за да убиеш един човек? Чувал ли си вече тези неща?
— Не и от теб.
— Видях как вадят един американски журналист от солунското пристанище с вързани ръце и простреляна глава, защото беше говорил не с когото трябва. Наблюдавах как бият десетки мъже, стари и млади, докато признаят неща, които не бяха извършили. Веднъж дори видях как взеха една жена и…
— Защо ми разказваш всичко това сега? От години ти задавам въпроси, а ти никога не си обелвал и дума.
— Защо мислиш, че ти ги казвам?
— Не знам. За да те успокоя, че те разбирам, че ти прощавам?
— Да ми простиш! — горчиво избухна старецът и Алекос отмести поглед. — Смяташ ли, че твоята прошка има някакво значение? Ти, който си преживял почти целия си живот в тази спокойна и богата страна? Има неща, за които бих ти поискал прошка, Алеко, много неща, но не и тези. Никой не може да ме опрости и аз не търся опрощение. Но смяташ ли, че след всичко, което съм видял, някаква си икона може да означава нещо за мен? Наистина ли вярваш, че тя не ми дава покой?
— Добре, но ето че тя се върна при нас. И сега е впила ноктите си в сина ми.
— Аз не съм причината за това.
— Но и не направи нищо, за да го предотвратиш.
— Какво искаш да направя?
— Открий я.
— Да я открия. И после?
— Изгори я, зарови я, върни я на църквата, не ме интересува. Само я махни от живота му. Липсваща или намерена, тя е опасна за него.
— Няма да е лесно да я издиря.
— Разбира се, че няма. Ако беше лесно, щях да го направя аз. Нужен е човек с твоите умения.
— Кои умения? Да лъжа, да убивам или да садя домати?
— Да преследваш.
— Преследвал съм хора, не картини.
— Преследвай хората, които са я откраднали.
— Това надминава способностите ми. Има твърде много възможности.
— Използвай приятелите си.
— Ти си същият като Фотис, щом смяташ, че още имам полезни връзки. Моите приятели са малко и не изпълняват нарежданията на старци като мен. Полицейското разследване ще бъде далеч преди нас, а в полицията нямам влияние.
— И няма да направиш нищо.
— Не съм казал това.
Алекос нетърпеливо се залюля на пети, хвърляйки поглед към къщата.
— Тогава какво?
— Матю трябва да стои далеч от хората, които могат да сметнат, че знае къде е иконата. В Гърция може би е в по-голяма безопасност, отколкото тук. Пък и помолих един човек да се грижи за него там.