— Някой от приятелите, които нямаш?
— Пенсионер е като мен и Матю може да му създаде проблеми. Но все пак е нещо.
Алекос се обърна отново към гората и стисна грапавия кол с една ръка, докато свиваше и отваряше другата.
— Благодаря. Благодаря, че си го направил.
— Той ми е внук. Когато се върне, ще се опитам да го разубедя, но няма да е лесно. Той е недоверчив и упорит.
— Като майка си — съгласи се Алекос.
— А и сега е ядосан. Да се надяваме, че всичко ще приключи бързо.
— Не те ли е грижа какво ще стане? Дали Фотис има нещо общо, дали иконата някога ще се появи отново?
— Откраднатите произведения на изкуството рядко се намират. Искам само Матю да е в безопасност и да се освободи от вината. Предстои да се разправям с Фотис, но не знам дали някога ще се разберем.
— Ако пак видя този стар негодник, ще го убия.
— Мнозина са се опитвали.
— Той е истинска зараза. Учудвам се, че не си го убил преди години.
Андреас погледна сина си смаяно, после бавно кимна.
— Бях негово създание. Той се грижеше за мен много по-дълго, отколкото беше нужно. Когато военните бяха на власт, трябваше да ме арестува. Пападопулос му беше наредил. Вместо това ми помогна да напусна страната.
— Много лоялно от негова страна.
— Така беше. И рисковано. Нищо не спечели от това.
— Може би се е надявал да му върнеш жеста, когато ти се прибереш в родината, а той бъде прогонен.
— Възможно е. Може би така си е казал.
— Смяташ, че го е грижа за теб?
— Възможно е. Въпреки желанията и разбиранията му. Пък и той не е глупав човек, всички ние можем само да гадаем за чувствата му.
— Така контролира нещата. — Алекос прочисти гърлото си. Андреас знаеше, че събира смелост. — Защо ми казваш тези неща едва сега? И онези ужасни неща. Не беше свързано с иконата.
— Не знам. Може би, за да ги споделя с някого.
— Никога ли не си говорил за тях?
— Съвсем малко, на майка ти. Много малко. Защо да товаря някой друг?
— За да облекчиш собствения си товар.
— Споделянето не облекчава.
— Откъде знаеш?
— Тези неща нямат значение извън времето и мястото, където са се случили, каквото и да казват съдиите и моралистите. Повечето от тях, дори неприятните, са били нужни. Никой не може ги разбере, освен онези, които са ги преживели, а ние сме твърде обременени, за да си помагаме взаимно. Пък и вече останахме малко.
— Не съм виновен, че не разбирам. Ти ме прати тук.
— Не очаквах да останеш, да се ожениш за Ирини… Мислех, че ще се върнеш в Гърция. Но по-добре, че не го направи. Много по-добре.
— Навярно щях да стана комунист, само за да ти направя напук. Защо се усмихваш?
— На идеята, че изобщо би се замесил в политиката.
— Очевидно не съм изпуснал много.
— Не, ти постъпи мъдро. Това е игра за глупаци.
— Радвам се, че дойде тук — тихо промълви по-младият мъж. — Радвам се, че поговорихме.
Андреас вдъхна влажния въздух и бавно издиша. Подобни изявления на сина му бяха най-доброто, на което можеше да се надява, и затова се опитваше да бъде благодарен за тях, благодарен за моменти като този. Когато погледна към него, видя, че вече не е облегнат на оградата, а се подпира леко с една ръка. Макар че леко се олюляваше, стоеше изправен.
— Изглеждаш добре, Алекос — каза той въпреки древното суеверие. — Силен.
Алекос погледна смутено към гората.
— Да. Чувствам се силен.
Сотир Пластирис живееше в една от големите бетонни сгради, които обезличаваха Солун. Като повечето граждани беше напълнил терасата си с растения и ярки цветя, чиито цветове донякъде смекчаваха сивия, недовършен вид на сградите. Апартаментът беше обзаведен в типичен буржоазен стил — бели стени, тъмно дърво, плоча от кована мед с профила на Александър във всекидневната, статуетка в ярка селска носия в остъкления шкаф. За негова чест в ъгъла нямаше евтина икона с оброчна свещ, което значеше само, че Сотир няма съпруга, която да се занимава с такива неща. Макар да не харесваше особено обзавеждането, апартаментът не беше много по-различен от този на дядо му в Атина и Матю се чувстваше удобно в него.
— Ясу — каза Сотир и му подаде малка чаша коняк, после вдигна своята и седна отново в удобния фотьойл.
Обърна кръглото си лице към прозореца, изглеждаше спокоен и отпуснат, но младежът знаеше, че умът му работи с пълна скорост.