— Мисля, че иска да я задържи за себе си.
— Създал си е много проблеми и е похарчил доста пари, за да е само това. Сигурен ли си, че не възнамерява да я продаде?
— Никога не би я продал.
— Съжалявам, знам, че ти е кръстник, но винаги съм смятал, че Драгумис би продал и собствената си майка, ако това ще му донесе печалба.
— Не и тази икона. Никой не може да му плати достатъчно. Той вярва в силата й.
— И все пак на времето е бил готов да я изтъргува.
— Мисля — предпазливо каза Матю, припомняйки си срамната постъпка на дядо си, — че ако е зависело само от Фотис, той никога нямаше да го направи. Сигурен съм, че винаги е искал да я задържи.
— Да — замислено проточи Пластирис и додаде с внезапен гняв, — да. Дядо ти е трябвало да свърши мръсната работа и да поеме вината. Като знаеш какви ужасни неща са станали по-късно, гражданската война и комунистите… Нали познаваш историята? — Матю кимна и Сотир продължи: — Човек би си помислил, че всички са забравили, но не е вярно. Приятели, да, аз ги наричам приятели, които познават дядо ти много добре, които ценят смелостта и ума му, все още се кръстят и плюят против уроки, когато стане дума за тази история. Мнозина са работили за германците. За пари, за да оцелеят, за да саботират комунистите — това е било допустимо. Но да размениш религиозна реликва за оръжия е било veveelos, как се казва на английски — богохулство. А за Драгумис — за лъжите му и стотиците убити при разпити, за приятелството му с военните — не споменават. Да, идеята е била негова, но капитан Елиас е онзи, който я е осъществил. И това никога няма да му бъде простено.
По-добре да си крадец, отколкото еретик, помисли си Матю. Странно, въпреки собственото му недоверие му беше приятно да чуе някой да защищава дядо му. Стоицизмът на Андреас, отказът му да обяснява и да се оправдава го ядосваха, но това не беше правилно. И двамата замълчаха.
— Какво общо има с това германецът? — най-накрая попита Сотир.
— Германецът?
— Офицерът от СС, когото дядо ти преследва.
— А, онзи ли? Не мисля, че е замесен. Фотис просто използва призрака му, за да отвлече вниманието на Андреас от онова, което всъщност ставаше. Дори е наел актьор, за да изиграе ролята му.
Пластирис поклати глава и се усмихна мрачно.
— Фотис е самият дявол. Значи Андреас най-после се е отказал от издирването на немеца?
— Не знам. Едва наскоро разбрах колко е обсебен от него. Никой никога не ми е говорил за това.
— Следата му беше студена, още преди да се родиш. Би трябвало Андреас вече да се откаже.
— Все още не знам всичко, но според дядо има признаци, че Мюлер е жив.
— Какви признаци?
— Някои от псевдонимите, които е използвал, са се появили на паспорти, с които е влизано и излизано от България, Турция и други страни. Част от тях са свързани и със съмнителни сделки с произведения на изкуството.
— Мюлер сигурно е почти на деветдесет.
— Фотис — също.
— Да — усмихна се Пластирис, — но той е грък. Германците не живеят толкова дълго.
— Някои от нацистите доживяха.
— Вярно. Явно грехът е идеалният консервант. В такъв случай аз очаквам да живея вечно. — Те вдигнаха чаши за наздравица и допиха коняка. — Наспи се добре, Матю. Великденската служба свършва след полунощ и трябва да си във форма, щом си имаш работа с Драгумис.
— Благодаря ти за помощта.
— Нищо не съм направил. Надявам се, че ще ми кажеш, ако имаш нужда от истинска помощ.
— Ще го имам предвид.
— Имаш ли свещи за службата?
— Сигурен съм, че в хотела има поне десет места, откъдето мога да си купя.
— Не, не, тук имам цяла кутия. Ела. Поне това мога да направя за теб.
16.
Тъмна коса и очи, маслинена кожа, безупречно сресан и облечен в черен италиански костюм. Би бил красив, помисли си Ана, ако обноските му не бяха толкова престорени и раболепни. Отдалеч приличаше на европейска кинозвезда, но отблизо у Емил Розентал имаше нещо, което можеше да бъде окачествено само като долнопробно.
— Госпожице Кеслер, не мога да ви опиша какво удоволствие за мен е да се видим. Имаме много общи приятели и отдавна се канех да ви позвъня. Беше приятна изненада, че вие ме изпреварихте.
Всъщност се бе опитал да се свърже с нея по какъв ли не начин — с покани за откриване на галерии, със съобщения, предавани от общи познати. Ана си беше спечелила репутацията — незаслужена, според нея — на човек, който обича да харчи. Но тя купуваше главно творби на съвременни художници и макар някога Розентал да се беше занимавал с модерно изкуство, след това бе наследил галерията на баща си, ориентирана към ранното европейско изкуство — средновековни и ренесансови творби и предмети. Беше напълно сигурна, че целта му е колекцията на дядо й.