На няколко пъти руснакът се канеше да заговори, но се сдържаше. Черното му кожено пардесю изскърца, когато се размърда неспокойно на стола си. Пресмяташе. Несъмнено си мислеше, че просто може да вземе куфарчето и да задържи иконата. Щеше да се наложи да се отърве от две тела, голяма работа. Дел Карос знаеше, че ако се опита, телата щяха да бъдат три — на руснаците, но Каров нямаше представа колко опасен е Ван Меер. От друга страна, преди това старецът беше подметнал за бъдещи трансакции, за нов пазар в Южна Америка, за наркотици, изумруди и артефакти на инките. Това беше заблуда, разбира се, но Каров не го знаеше, пък и очевидно предпочиташе ролята на бизнесмен пред тази на гангстер. Най-накрая големите му воднисти очи се втренчиха в куфарчето и той се усмихна едва-едва.
— Кой би казал, че Василий Каров не е разумен човек? Приемам предложението ви. А ти — рязко се обърна той към Ван Меер — се поучи от клиента си. Така правят сделки разумните хора. С компромис. Антон, дай коняка.
— Иконата — прекъсна го Ян, наслаждавайки се на ролята си на кожодер. Беше ли разочарован, че сделката мина добре и не се наложи да използва специалните си умения? Не, беше прекалено умен, за да е така. — Не сме видели иконата.
— Антон. — Каров махна с ръка и чернобрадият мъж, тръгнал към барчето, рязко смени посоката, отиде до статива и безцеремонно вдигна платното.
Помръкнал, но все още бляскав варак. Изящен овал на полуизвърнатата глава на Девата. Огромни изразителни очи с тъмни сенки, уста с увиснали ъгълчета. Тъжната Мария. Робата й беше тъмносиня, почти черна, тук-таме позеленяла от годините или повредена. Неестествено дългите пръсти бяха притиснати в молитва, но и сочеха вън от рамката натам, където би трябвало да виси неминуемо иконата на Христос. Традиционната Hagiasoritissa. Майсторска работа, не шедьовър, но нарисувана с чувство. И в забележително добро състояние. Няколко минути в стаята цареше пълна тишина.
— Красива е — промълви накрая Каров.
— Да — съгласи се Дел Карос, в чийто глас разочарованието се бореше с гнева, — само дето не е същата.
Отначало руснакът сякаш не го разбра.
— Какво искате да кажете?
— Отложете убийството на Драгумис.
— За какво говорите, по дяволите?
— Погледнете я — настоя Дел Карос, но това беше безсмислено. Все едно да накара куче да я погледне. За този глупак иконата си беше икона. — Не е същата. Стилът е друг. Това е късна работа, от XV или XVI век, вероятно руска. Иконата, която търсим ние, е от VIII век или малко по-стара и повредена. Подчертах, че е повредена.
— Предпочитате повредена икона?
Това беше непростимо. Идеше му да убие идиота, да изстиска живота от това тлъсто, объркано лице.
— Предпочитам да е онази, която търся. Това не е тя.
— Тази беше на статива — обади се Антон. — Предишния ден я показа на кръщелника си. Беше точно там, където ми каза да я търся.
— Значи я е сменил с друга. Виждал ли си я, преди да я вземеш?
— Не, беше заключена в кабинета му.
— Но защо я е подменил?
— Защото е знаел, че ще го измамите — отвърна Дел Карос, на когото всичко му стана ясно.
Драгумис е знаел, че инсценировката на кражба няма да му свърши работа. Руснаците щяха да мислят, че иконата е у него, други щяха да се досетят, затова му е трябвала двойна осигуровка. Нека руснаците откраднат друга икона. Ако Каров я задържи, няма да знае, че е била подменена. Ако я продаде, купувачът едва ли ще е виждал оригинала, а Дел Карос бе наясно, че повечето хора — дори колекционерите — не можеха да определят лесно възрастта и произхода на православните икони. И в двата случая заместителят ще изчезне, а кой би могъл да каже, че това не е бил оригиналът? Беше умен план, макар и не безпогрешен. Гъркът не беше очаквал купувач, който познава добре истинската икона. Все пак беше спечелил време и кой знае къде беше сега иконата?
— Отложете убийството му.
— Защо? Да върви по дяволите! Бих го обесил за топките!
— Ако го убият, преди да разберем къде се намира истинската икона, може никога да не я намерим.
— Какво ме интересува? Пикая на вашата икона. Ако ми казвате истината, дано копелето пукне. Пък и вече е твърде късно.
Старецът почувства как осемдесет и шестте години натежаха на раменете му. Когато тази история бе започнала, той беше млад и силен, но всичко се беше проточило прекалено много и вече беше уморен. При толкова други успехи, защо продължаваше тази загубена битка? Но докато я бе притежавал, тя сякаш се беше сляла с него и имаше чувството, че е изгубил част от тялото си. Вече петдесет години. Нямаше избор. Умората беше хубаво нещо, реши той. Прикриваше отчаянието му.