— Какво да направя, за да ви убедя?
Каров го погледна внимателно, опитвайки се да прецени дали това е заплаха или възможност. Ван Меер също слушаше внимателно. Бяха излезли от рамките на предварително обсъдените възможности. Намираха се на труден и опасен терен. Холандецът явно се чувстваше ободрен от това.
— Можете да ми дадете куфарчето — отвърна руснакът след дълга пауза.
Ян се разсмя като на добра шега.
— Не мисля така — отвърна Дел Карос.
— По дяволите, дължите ми нещо за усилията.
— Нищо не ви дължа. Драгумис си е поиграл с вас. Не ми донесохте онова, което исках, но аз полагам усилия, за да запазя сътрудничеството ни.
— Какво предлагате?
Руснакът беше глупак, но трябваше да получи нещо или цялата работа щеше да свърши зле. И да бъде убеден да отложи убийството.
— Това не е иконата, която исках — замислено каза старецът, — но е добра работа, а аз съм готов да бъда щедър. Ще ви дам за нея сто хиляди.
— Това няма да покрие дори разноските ми.
— И още петдесет, когато се уверя, че Драгумис не е пострадал. Както и още сто, ако можете да ми го доведете жив.
Каров се беше поуспокоил. Без да сваля поглед от Дел Карос, той извади от пардесюто си голям мобилен телефон.
— Ако ви го доведа жив, ще говорим колко струва. Да видя парите.
— Първо се обадете. Всяка секунда е ценна.
17.
Матю беше лежал буден почти цяла нощ, а и няколкото часа сън, които успя да открадне, преди да се зазори, бяха неспокойни. В съзнанието му още се носеха откъслеци от сънищата му: затъмнен град, онзи Ню Йорк от сънищата му, изпълнен с тесни, слабо осветени улички, които завиваха неочаквано, а зад всеки ъгъл дебнеше опасна среща. Познаваше това място, беше обикалял кейовете, парковете и алеите му през стотици нощи, винаги преследван, винаги търсейки спасителния маршрут, най-краткия път към дома. Но тази нощ той бе преследвачът, който тичаше след Божията майка по тъмните улички, завиваше зад сенчестите ъгли без колебание или страх, боейки се само да не я изгуби. Логично беше някой да носи иконата, но той виждаше само нея — лице, което подхожда повече на Мона Лиза, отколкото на гръцка светица, усмихващо се на отчаянието му, докато изчезва през някоя врата, изкачва се по стълбища и потъва в мрака. Накрая само черните очи пронизваха пълната тъмнина около него, сякаш тя бе достатъчно близо, за да я докосне, и същевременно недостижима, вечно изплъзваща се.
Половин ден по-късно Матю още беше неспокоен. Обикаляше из голямата църква „Свети Димитър“ като призрак, изолиран от хората наоколо, защото скърбеше за Майката, докато те оплакваха Сина и очакваха с нетърпение възкресението му. Огромни канделабри осветяваха помещението. Задната стена и куполът, покрити с изображения на светци и ангели, за които обилно бе използван варак, заслепяваха погледа в контраст със студения сиво-бял камък и мрамора на вътрешните колонади. Матю посети и параклиса „Свети Евтимий“, където светците имаха червеникави ореоли и подобни на привидения, забулени фигури. Времето не се бе оказало благосклонно към фреските, но избледнелите им тонове им придаваха загадъчно излъчване, което подхождаше на настроението му. Той се въртя из параклиса, докато студът измести сънливостта му, принуди кръвта му да се движи по-бързо, а ума му да се осъзнае. Имаше почти час до срещата с Фотис, но възнамеряваше да се огледа предварително. Кой знае какви изненади му беше подготвил старецът за тази вечер.
Службата — последната от безкрайната поредица през Страстната седмица — беше започнала в главния кораб на църквата, затова Матю мина по страничните пътеки към гробницата на светеца, която само се наричаше така. Предполагаше се, че тялото е било откраднато от кръстоносците. Преди двадесет години нещо беше върнато от Италия и сега почиваше в сребърна мощехранителница в нефа. Така наречената гробница беше просто празен мраморен ковчег с икона отгоре. Матю не знаеше защо винаги идва тук, освен че помещението беше спокойно и подтикваше към съзерцание. Фактът, че то бе по-старо от първия християнски храм, построен тук — част от римските бани — и че останките на светеца са почивали в него в продължение на 900 години, придаваше на помещението тежест, която липсваше в останалата част на църквата, реконструирана през 20-те години след голям пожар. Матю не мислеше, че Свети Димитър би харесал новата си квартира, със сигурност би предпочел да се върне на това спокойно място.