Той приклекна до мраморния ковчег, защото не му се искаше да коленичи на студения под в позата на молещ се. Никога не бе могъл да се моли съзнателно и всеотдайно. Затвори очи и си представи базиликата от детските си спомени, припомни си колко голяма му изглеждаше, и как дядо му, огромен като божество, му показваше всичко. Разказът за всеки светец беше придружен със скептична усмивка. Андреас не беше религиозен, но искаше Матю да разбере културата на своите прадеди и възхищението му от нея; обясняваше му как е постигнат този изключителен ефект — трудоемката работа да наместиш хиляди парченца, за да създадеш мозайката, да получиш определен цвят за фреските, дори неестествената перспектива, необходима, за да изглеждат изображенията на купола естествени. За едно дете това беше захласващо. Щяха да минат години, преди Матю да разбере и половината от казаното, но семето беше посято в детството му и той никога не бе успял да преодолее изключителното въздействие, което му оказваше това изкуство.
И все пак не беше същото. Споменът му за тези изображения преди двадесет години беше далеч по-емоционален, отколкото сегашното им въздействие. Нещо в него се беше променило. Защо и кога? Може би причината беше болестта на баща му. Толкова неща се бяха променили оттогава — интересът му към работата, връзката му с Робин, доверието му към стареца, който го бе научил на толкова много неща. Но това бяха неубедителни извинения, защото междувременно бе завладян от две нови страсти — Ана и проклетата икона. Клекнал в студеното помещение, Матю имаше чувството, че тези нови чувства са изместили старите, че са се превърнали в най-важното за него и че душевните му мъки са рожба на откъсването му и от двете. Не знаеше къде е иконата, а не можеше да се върне при Ана, без да я намери. Но шансовете да я открие бяха много малко. Отвори очи, за да се увери, че е сам, и започна тихичко да произнася гръцки думи, може би нещо като молитва към светеца, към Сина, към Майката — който и да беше дежурен по изслушване в момента. Нека намерят иконата. Нека да я върнат там, където й е мястото — което и да е то. Нека изтерзаните души, включително неговата, намерят покой. Гръцкият за него беше като латинския за други, придаваше на думите мистерия и сила и създаваше усещане за ритуал, който откъсва индивида от действителността. Когато използваше тези думи, човек навлизаше във вечните свещени води и се потапяше изцяло в тях.
След няколко минути стана, изкачи изтърканите мраморни стъпала, мина през тежките червени завеси към нартиката и излезе в хладния здрач. Фасадата на църквата бе в сянка, но залезът обагряше квадратната камбанария в оранжево, подчертавайки червените плочки на покрива, и големият кръст сияеше с божествена светлина. Чуваше се пеенето на свещеника и псалтовете вътре. Засега богомолците бяха малко, несъмнено изтощени от емоционалните усилия през последните две нощи. В четвъртък пластмасовата фигура на Христос, прикована на кръста. В петък — свалена, обвита със саван и носена три пъти около църквата под водопад от карамфили и риданията на стариците. Тази вечер щяха да прииждат по двама-трима до полунощ, когато огромна тълпа щеше да се събере на големия площад пред църквата. Дойдете, приемете светлината — после щяха да запалят свещите си. Христос воскресе, щеше да каже свещеникът, а тълпата щеше да отвърне: Воистина воскресе. Беше вълнуващо. Масовата истерия около великденската служба не беше предпочитаното време за молитва от Матю, но когато присъстваше на нея, лесно се поддаваше на всеобщото настроение, сливаше се със сляпата, страстна общност на вярващите. За няколко часа разумът беше прогонен, за няколко часа царуваха вяра и братство между хората.
Разбира се, след това богомолците бързаха да се приберат или се отправяха към някой ресторант, където да пируват. Но това беше нормалното човешко желание, когато след скръбта настъпва радост — храната и напитките като физически символи на прераждането. В Ню Йорк той рядко присъстваше на целия ритуал, но тази вечер му се искаше да не го беше пропускал; искаше му се да го очаква маса, отрупана с храна, свещи и приятели — искаше му се така, както би го искал само човек, който е бил дълго време отчужден от човешкия род. Той пъхна ръце в джобовете на якето си и започна да обикаля входовете на църквата, готов да прокълне целия си род, коварството и арогантността му, практичността му и студения аналитичен светоглед. Да прокълне и себе си, защото е продукт на тези влияния, а не самостоятелен човек — спонтанен, жив и енергичен, какъвто му се искаше да бъде. Но проклятието замря на езика му. Бяха нужни дела, а не думи. Не биваше да забравя защо е тук.