Фигурата в дълго палто и с бърза, уверена крачка не се вписваше в събралата се тълпа, забеляза Матю, дълго преди мъжът да стигне до него. Посивяваща коса, квадратно волево лице и усмивка, с която обикновено поздравяваш стар приятел.
— Матю. Вие сте Матю, нали?
— А вие кой сте?
— Праща ме кръстникът ви. — Мъжът подаде ръка. — Можете да ме наричате Ристо.
— За какво ви изпрати?
Матю не пое подадената ръка и Ристо бавно я отдръпна, а усмивката му помръкна.
— За да ви заведа в къщата му. Не се чувства достатъчно добре, за да дойде на службата, но би искал да бъдете заедно тази вечер.
— Защо не ми се обади?
— До последния момент се надяваше, че ще дойде, но се оказа прекалено тежко за него. Едва ли сте изненадан, ако сте го виждали наскоро.
— Какъв му се падате?
— Просто приятел.
— Разбирам. Защо не се обадим на Фотис, за да го обсъдим?
— Може би не е достатъчно добре, за да го направи.
— Толкова е зле, че не може да говори по телефона?
— Разбира се, можем да опитаме. — Ристо се обърна и погледна смаяно към площада. Матю проследи погледа му. В същия миг силната ръка на мъжа обгърна раменете му и той почувства нещо твърдо да се опира в ребрата му. — Моля ви, не създавайте проблеми. Колата е натам.
— Какво става, по дяволите! — извика Матю на английски.
— Вървете. Нищо няма да ви се случи, но трябва да дойдете.
Всъщност те вече вървяха. Ристо проби път към широкото стълбище и надолу към улицата. Матю се подчини, за да не се спъне по стъпалата, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Нещата отново се развиваха прекалено бързо. Трябваше да мисли задълбочено и да действа бързо, и по никакъв начин да не позволи да го вкарат в колата. Докато Ристо оглеждаше улицата в двете посоки, Матю се осмели да погледне надолу и установи, че предметът, притиснат в ребрата му, е дебела свещ.
Стигнаха до тротоара и тръгнаха към платното, където чакаше малка синя кола с шофьор. Матю се престори, че се спъва, и докато Ристо го вдигаше, заби лакът в диафрагмата му. Костта удари кост и кой разбра, че не е уцелил, но мъжът изохка и отпусна хватката си.
Матю се освободи и се завъртя, замахвайки с всички сили — юмрукът му улучи Ристо в слепоочието. Опита се да побегне, но почувства как някой го хваща за яката и получи силен удар в бъбреците. Започна да се свлича, но Ристо отново го прегърна през раменете и го натика на задната седалка.
С лице върху седалката, Матю не можа да разбере откъде идват крясъците, които чу, нито защо Ристо внезапно се свлече върху него, изкарвайки въздуха от дробовете му. Друг глас издаде няколко резки заповеди и колата тръгна. Когато тялото се отмести, Матю седна, зачервен и дезориентиран. Кръвта бучеше в ушите му. Ристо седеше плътно до него, подпрял глава на облегалката на предната седалка. Сотир Пластирис седеше от другата му страна, опрял малък пистолет в дясното му слепоочие. Отпред един по-млад мъж беше насочил друг към главата на шофьора, докато колата се стрелкаше през оскъдното движение на булеварда.
— Матю, добре ли си? — попита Сотир с онази странна смесица от загриженост и гняв, типична за гърците.
— Да. — Думата едва излезе от стиснатото му гърло и той не посмя да каже нищо повече.
— Тук — каза Сотир към предната седалка и другарят му нареди на шофьора да завие вляво. Колата зави по тясна павирана уличка и намали скорост.
Намираха се в лабиринт от малки улички и след няколко завоя спряха. След изключването на двигателя тишината бе още по-напрегната. След преживяния страх Матю почувства, че сетивата му са неимоверно, почти непоносимо изострени. Усещаше миризмата на всеки мъж, долавяше всяко движение в колата, чуваше накъсаното дишане. Шофьорът беше млад и много уплашен, по яката му се стичаше пот. Пътникът до него също беше млад, с къдрава черна коса и красиво лице, което напомняше на Сотир. Вероятно един от племенниците му, който бе наблюдавал Матю без негово знание — сигурно през целия ден. Отново ръката на Андреас, но този път Матю не се чувстваше обиден.