Сотир претърси Ристо и след известно време извади малък пистолет и го прибра в собствения си джоб.
— Кой? — попита той тихо. Когато изминаха няколко секунди без отговор, той рязко удари Ристо по главата с пистолета си и Матю инстинктивно отмести поглед при вида на струйката кръв. — Кой? — повтори Пластирис.
— Ливанос — отвърна Ристо.
— Таки Ливанос ли? — попита Матю, внезапно възвърнал гласа си.
— Да.
— Племенникът на Фотис — обясни той на Сотир, който кимна.
— И какво искаше от момчето?
— Само да го заведа в къщата — беше отговорът.
— И затова ти трябваше пистолет?
— Винаги го нося.
— А трябваше ли да го удряш и насилствено да го заведеш там?
— Казаха ми, че няма да ми повярва, но трябваше да го заведа там.
— Защо?
— Откъде да знам, по дяволите?
Сотир отново го удари и Матю преглътна възражението си.
— Къде е Ливанос?
— Замина. Мисля, че някъде из планините заедно със стареца.
— Тогава защо трябваше да водиш Матю в къщата?
— Щяхме да го задържим там ден-два. Не знам защо, не ми обясниха. — Ристо се стегна в очакване на следващия удар.
— И това ли е всичко? — попита Матю. — А после щяхте да ме пуснете?
— Да — отвърна Ристо и Матю му повярва.
Фотис просто се нуждаеше от достатъчно време, за да изчезне. Очевидно Сотир също му повярва, защото не го удари отново.
— Ние пазим момчето. Стойте настрани от него. Кажи това на Ливанос.
— Нямам намерение да говоря пак с това копеле — въздъхна Ристо.
Матю, Сотир и племенникът му слязоха бавно и предпазливо от колата, но двамата мъже вътре очевидно нямаха намерение да им създават проблеми. Племенникът отвори със замах огромен нож и методично надупчи една от гумите им, просто за всеки случай. После тримата тръгнаха по тесните улички към колата на Пластирис. Краката на Матю не му се подчиняваха. Две кокалчета на дясната му ръка бяха ожулени, а кръстът ужасно го болеше. Вкусът на страха щеше да остане в устата му дни наред, но той беше благодарен, че се е отървал толкова евтино, и се чувстваше глупак, задето досега не е осъзнал колко неподготвен е за тази игра. Племенникът му се усмихна със снизходително съчувствие.
— Беше хитро да се престориш, че падаш. Но другия път го удари в топките, не в гърдите.
— Ще го запомня.
— Сега ще се обадим на дядо ти — каза Сотир. — Сигурно се тревожи.
— Благодаря, че се грижиш за мен.
Пластирис махна с ръка.
— Забавихме се, но е добре, че бяхме там. Знаеш ли къде е кръстникът ти?
— Не. Поне за момента. Но предполагам къде отива.
По стръмния път към Верия Фотис беше уверен, че ги следят. Таки му се присмя. Това не е Америка, чичо, тук има само един път. Което, малко или много, беше истина; само един хубав път — тесен и с много завои — достигаше до сърцето на Македония. Но нещо в бялото пежо го притесняваше — зацапаният номер, идеалната дистанция, която спазваше, дори когато накара Таки да намали. Гърците не караха толкова внимателно.
Той накара племенника си да спре черния меркури пред любимия му параклис, като преди това се увери, че още две коли са паркирани от другата страна на завоя, след който пътят се снижаваше към местност с жълтеникави хълмове, осеяни с тъмна растителност. Горещи и голи като Ливан, не като зелените хълмове на Епир. От малкото възвишение, жълтеникавобял в светлината на умиращото слънце, параклисът бдеше над цялата околност, сякаш издялан в стръмните скали отзад. Пежото също спря. Шофьорът си купи сувлаки и бира, но не взе нищо за по-възрастния мъж с него. После започна бавно да яде, разхождайки се между ръба на скалата и колата, без нито веднъж да погледне към Фотис, но явно в очакване.
Змията също не го поглеждаше направо, а косо, както бяха го научили отдавна. Цели десет минути се взираше в малкия параклис, който беше затворен, застанал на сянка в малкото преддверие, докато Таки крачеше като пантера напред-назад и си гледаше часовника. По тъмно пътят можеше да е опасен, но Фотис се тревожеше за други опасности. Най-накрая младият шофьор се качи в бялата кола и тя бързо изчезна от поглед. Може и да е съвпадение, помисли си Фотис, но все пак накара Таки да изчака още десет минути.
Седнал на задната седалка и подпрял се здраво с крака, за да не залита на безкрайните завои, старецът преглеждаше документите си. Три паспорта — гръцки, турски и американски. От много години не беше пътувал под чуждо име и вероятно и сега не се налагаше. Още преди часове можеше да е извън страната с някой полет от Атина или Солун, вместо да му призлява по тези ужасни завои. Но шансът нетърпеливите нюйоркски или местни следователи да го засекат беше твърде голям. Фалшивите документи за самоличност можеха да го измъкнат, но снимката му беше в досиетата на всички служби за сигурност от двете страни на океана и ако го хванеха с подправен паспорт, проблемите му щяха да нараснат неимоверно. А гърците само си търсеха повод да го осъдят. Фотис въздъхна, после поклати глава при мисълта за огромната мрежа, активирана, за да залови един уморен стар крадец. Гърците бяха твърде немарливи, а американците прекалено заети с по-сериозни заплахи. Но предпазливостта го бе спасявала неведнъж и той не виждаше смисъл да я изостави след толкова много време.