Слънцето се бе снижило и Фотис съжаляваше за закъснението, което щеше да принуди Таки да кара по виещия се път към долината Козани по здрач. Фотис щеше да наеме малък самолет от летището край Козани до Черна гора или направо до Бриндизи, както преценеше приятелят на Таки капитан Херакъл. После щеше да вземе някой полет от Рим на по-неизвестна самолетна компания като турски бизнесмен. Това щеше да свърши работа. Проблемът беше да стигне до Рим. Трябваше да се довери на смелия капитан Херакъл, който едва ли е бил повече от сержант. Херакъл, какво име само. Нещастниците, вече на 40–50 години, с техните тайни кодове, братства и героични псевдоними, как копнееха за отминалите дни. Дните, когато деянията им имаха патриотично оправдание — борбата с турските поробители или немската окупация, дори с комунистите — бяха отминали. Вместо това имаха черен пазар, контрабандисти на стоки и хора, подкупни чиновници, складове с оръжия — и за какво? Най-близкото положение до война, до което бяха стигнали, бе Кипър, когато глупаците военни не бяха предприели нищо. Фотис се чудеше как изобщо беше попаднал сред тях, още повече че по тази причина беше загубил родината си. В това отношение Андреас се бе оказал по-мъдър от него.
Рязкото подаване на газ, опасно при подобни завои, го изтръгна от унеса. Забеляза, че Таки нервно стиска волана, а очите му непрестанно се отправят към огледалото за обратно виждане.
— Какво има? — попита Фотис, раздвижвайки се нервно.
— Мотоциклетист. Настига ни бързо.
Сега старецът дочу шума на мотора — пронизителен и дразнещ рев — и го видя точно преди да мине в полето, което бе невидимо от колата. Точно в този миг излязоха на права отсечка и внезапно пред прозореца на Фотис се озоваха двама души с шлемове, яхнали мощен мотоциклет, и задният сочеше нещо.
Вратите на колата бяха бронебойни, благодарение на Таки, но бронирани стъкла се намираха трудно, а тъмните само привличаха вниманието, така че пътниците бяха напълно открити за преследвачите си. Инстинктът му подсказваше да се отдръпне към другия прозорец, но дори така щяха да го видят. Вместо това Фотис се свлече надолу и се притисна към отсрещната врата, хвърляйки шапката си нагоре.
Двата задни прозореца се пръснаха почти едновременно, пронизани от куршума, и колата рязко зави, когато Таки се сви зад волана. Дъжд от стъкла се изсипа върху шапката и палтото на Фотис. Пистолетът явно бе голям калибър, може би 45-ти. Мотор. Бяха ли това хора на „17 ноември“, извършващи политически атентат? Стилът беше същият, но се намираха твърде далеч от Атина.
Мотоциклетът профуча напред, за да не бъде притиснат на завоя, и Фотис вече не виждаше хората, но си представи как задният се обръща на седалката, за да се прицели отново. Чу как Таки ровичка в жабката, ругаейки под нос. През счупените стъкла духаше свирепо. Фотис беше спокоен. Ако оживееше, щеше да почувства страха, но сега не се вълнуваше.
— Таки — опита се да извика, макар че превит по този начин, не даваше достъп на въздух до дробовете си. — Отбий и ги изчакай да се върнат.
Племенникът му щеше да се прицели по-добре от място, а и бронираната врата го прикриваше. Ако, разбира се, проклетият глупак успееше да отвори жабката.
Но вятърът отнесе думите му и Таки даде газ. Опитваше се да ги притисне, което не вършеше работа. Фотис се надигна да седне отново, но чу приглушения шум на изстрели отпред. Един, два, три. Предното стъкло се напука, а главата на Таки се отметна назад и кръвта му опръска тавана.
Фотис се вкопчи в облегалката, когато колата рязко намали, и използва момента, за да се мушне между предните седалки. Не виждаше пътя, но завъртя волана надясно, по-далеч от пропастта, в която още се виждаха ръждясалите останки от превозни средства на невнимателни шофьори. Това бе по-малката от двете злини. Малко възвишение забави още движението на колата, преди да излезе от пътя, да пропадне в канавката и да се забие в склона. Пръст и камъни обсипаха покрива и предния капак. Моторът угасна.