Фотис гледаше окървавения таван. Тялото му беше под таблото, а краката — върху седалката до шофьора. Не помнеше как се бе озовал там. Лявата страна на лицето го болеше и ухото му бучеше, сякаш някой му бе ударил силен шамар. Не усещаше лявата си ръка. Дясната май беше наред. Краката му мърдаха, но усещаше болка в крака или — не дай си боже — в бедрото. Макар че това едва ли имаше значение, тъй като вероятно щяха да го застрелят на място. Виждаше застиналото тяло на Таки, отпуснато върху волана, усещаше мирис на кръв и страх.
Странно беше, че известно време нищо не се случи. Мина цяла минута, преди да чуе шум от кола, и го изпълни надежда, че някой минаващ автомобил е изпреварил убийците. Обикновено на тях не им плащаха достатъчно, за да убиват странични хора. После си спомни за пежото. Чу гласове, които се приближаваха — силни и нервни. Усети тревогата на идващите във върховете на пръстите си. Въпреки късния час всеки момент можеше да мине друга кола. Колко неприятно, че не беше паднал с колата от скалата, за да им спести труда. Обикаляха наоколо, сякаш автомобилът щеше да ги ухапе. Не можеха да отворят вратата до Фотис, защото беше затисната до възвишението, а през замъглените стъкла не виждаха какво става вътре. Фотис импулсивно отвори жабката. От нея падна деветмилиметров пистолет и го удари по главата. Той изруга, но го хвана здраво и почувства адреналина на възвърналата се надежда. Само преди няколко секунди бе готов да се откаже от всичко. Какво лошо? Защо трябваше да се бори с всички сили, за да продължи нещастния си живот на болник? Но в момента не ставаше въпрос за това. Тъй като не можеше да си служи с лявата ръка, не знаеше дали първият патрон е в дулото. Щеше да се наложи да рискува.
Някой задърпа вратата на шофьора и успя да я отвори. Фотис не виждаше ясно, но усети, че човекът проверява жив ли е Таки и оглежда падналото тяло до него.
— Мъртъв ли е? — попита друг глас от няколко метра.
— Почти — отвърна по-млад глас от вътрешността на колата. Беше напрегнат, несъмнено младежът не бе виждал досега рана. — Какво, по дяволите, ще им кажем сега?
— Ами другият?
— Не мога да видя, на пода е. Навсякъде има кръв. Света Богородице, какъв ужас.
— Извади шофьора. — Другият глас прозвуча от по-близо.
— Здраво е заседнал.
— Дръпни се, аз ще го направя. Опитай да отвориш задната врата.
Сега по-възрастният се бореше с едрото тяло на Таки, а младият — със задната врата. Фотис се размърда и усети, че лявата му ръка донякъде си е възвърнала чувствителността. С мъка отново се отпусна върху седалката до шофьора, точно когато издърпаха Таки на пътя и по-младият мъж успя да отвори задната врата. Змията изстена мъчително, което не беше съвсем престорено.
— Жив е — извика по-младият и се наведе между седалките.
Ела по-близо. Точно така. Фотис бързо извади пистолета и удари с всички сили младежа под брадичката, запращайки го върху задната седалка. После насочи вниманието си към отворената врата на шофьора.
По-възрастният мъж, мустакат побойник с празен поглед и тъмен костюм, хвърли тялото на Таки и бръкна в джоба си.
— Недей! — нареди Фотис, насочил към него пистолета.
Щеше да застреля и двамата без предупреждение, ако не беше фактът, че не се бяха опитали да го убият веднага. Може би бяха правителствени агенти. Или хора на Андреас. Здравенякът извади от кобура под мишницата си пистолет 45-ти калибър, но твърде бавно. Фотис стреля два пъти, после още веднъж, докато мъжът падаше. Звукът не беше толкова оглушителен, колкото беше очаквал. Добро оръжие — лек спусък и малък откат. От години не беше използвал пистолет, мислеше, че е минал този етап в живота си. Мустакатият тежко се претърколи в канавката и замря. Мирис на барут изпълни колата.
Фотис отново насочи вниманието си към младежа. Той седеше на задната седалка, държеше се за окървавената брадичка, а със свободната си ръка се предпазваше. Сега бързо заговори.
— Почакайте, това е грешка. Опитахме се да им се обадим.
— Кой ви изпрати?
— Аз работя за него. — Той посочи към мъртвеца в канавката.
Фотис пъхна дясната си ръка между седалките и опря дулото до коляното му. Младежът трепна и отмести крака си.