— Не мърдай — меко каза старецът. — Първо ще прострелям едното ти коляно, после — другото, а накрая ще те убия. Дори няма да ти задавам повече въпроси, затова най-добре отговори на този. Кой ви изпрати?
— Не знам. — Шофьорът трепереше от шок или от страх, но Фотис не се интересуваше от това. Само дето не се чувстваше доволен от положението, както някога. — Чух няколко неща. Някакъв руснак от Ню Йорк. Не му знам името. Дори вашето не знам.
— Значи не знаеш нищо, а, момченце?
— Така е.
Можеше и да е вярно. Пък и тази информация беше достатъчна. Естествено, Фотис знаеше, че Каров ще го преследва, но не бе очаквал да е толкова скоро, нито че ще го направи на гръцка земя.
— Защо казваш, че е грешка?
— Руснакът или който и да е отложи убийството преди половин час, но не можахме да се свържем с другите навреме.
— Онези с мотоциклета. Кои са те?
— Трябваше да се уверят, че някой ги е видял. Коли от насрещното платно. И после да изчезнат.
— За да прилича на някое от убийствата на „17 ноември“?
— Не знам, но звучи логично. Сигурно е така.
Някога щеше да посвети всичките си усилия, за да намери убийците и да ги накаже. Сега трябваше да изчака, може би завинаги. Дори не знаеше дали е успял да се спаси. Колко зле беше ранен? Колко опасно беше момчето? Можеше ли да кара сам пежото, или имаше нужда от малкия негодник?
— Къде ти е оръжието?
— Нямам. Аз съм само шофьор. Единственото, което се искаше от мен, беше да ви следвам. — Младежът се тресеше от страх, зъбите му тракаха — беше сигурен, че ще умре.
Фотис беше виждал по-възрастни мъже да получават сърдечен удар в подобна ситуация. Прекрасна, чиста смърт, особено полезна при политически екзекуции. Но сърцето на момчето бе прекалено здраво. А и твърде много страх щеше да го накара отчаяно да търси изход.
— Би трябвало да те убия. Няма да се поколебая, ако ми създаваш проблеми, но сега имам нужда от помощта ти. Искам да предадеш едно съобщение на човека, който ви е възложил поръчката. Разбираш ли ме?
— Да.
— Добре. Остани там.
Беше невъзможно да не се изложи на опасността от бърз удар, докато пропълзи през седалката на шофьора и излезе в хладния здрач, но младежът дори не помръдна. Старецът бавно се изправи. Болка прониза левия му крак, но той го удържа. Лявата му ръка беше безжизнена в по-голямата си част. Над лявото му око имаше цицина, но виждаше почти идеално. Може би имаше счупено ребро. Това бе направо чудо. Може би щеше да успее да избегне болницата. Отпусна се на полъха на планинския ветрец и се опита да не повърне.
Слънцето се бе скрило зад хълмовете, но небето беше още светло на запад и постепенно потъмняваше до индигово на изток. Капитан Херакъл нямаше да го чака вечно. Трябваше да побързат. Фотис накара шофьора да се опита да подкара меркурия и на четвъртия опит моторът запали, кашляйки и пращейки нещастно. Без буфери, със спукани гуми, колата с мъка се придвижи на заден ход през пътя, докато не застана на отсрещния ръб на скалата. После Фотис накара младежа да качи телата вътре: Таки зад волана, мустакатия — отзад. Беше тежка работа и шофьорът изцапа ръцете и якето си с кръв. Изми ръцете си с вода от шише и хвърли якето в пропастта.
Фотис взе портфейла на мустакатия и сложи шапката си на главата на мъртвеца. Тъй като не искаше да се раздели с някой от паспортите си, се задоволи да напъха пакет турски цигари в джоба на окървавеното му сако. Сивите мустаци допринасяха за ефекта. Разбира се, мъжът беше поне тридесет години по-млад от него, но кой знаеше какъв ще бъде ефектът от падането, може би щеше да заблуди някого, дори за малко. Фотис трябваше да се възползва и от най-дребното предимство, което можеше да спечели. Дори и най-обикновено объркване.
Щом падна мрак, той се поколеба за миг. Когато шофьорът беше проверил Таки, бе казал, че не е умрял. Ами ако още беше жив? Единственото дете на сестра му. Фотис никога не го беше харесвал, но той му беше верен и сега старецът изпита дълбока и непозната мъка. Нещо като самота. Познаваше това чувство; също като страха то щеше да намалее с времето, но сега нямаше сили за нито една от тези емоции. Чакаше го достатъчно работа. Дори Таки да не беше мъртъв, вероятно щеше само да вегетира, ненужен никому. Но вероятно бе загинал. Дано да беше така. Фотис направи знак на шофьора.
Младежът хвана отворената врата за опора, запали мотора, натисна педала за газта с десния си крак и рязко се завъртя на левия. Меркурият се наклони, претърколи се и се залюля на прашния ръб, преди да падне. После изчезна в облак прах. Далеч долу се чу удар, последван от трясък. Фотис пристъпи до ръба и погледна в мрака. Едва успя да различи ожулената и изцапана с масло долна част на колата, която приличаше на обърнато по гръб насекомо. Нямаше дим и резервоарът не се запали. Едва сега забеляза светлините, които се доближаваха от запад.