Направи знак на шофьора да влезе в пежото и седна на задната седалка.
— Спри на малкия паркинг отпред. Не пали фаровете.
Колата, идваща от запад, се появи след няколко секунди, забави малко на мястото, откъдето беше паднал меркурият, но после продължи. Фотис чакаше и чакането го убиваше. Внезапно всичко го заболя и той затаи дъх. Умората замъгли ума му, не можеше да мисли за нищо. Имаше чувството, че нищо не се е случило, че рошавата глава пред него е на племенника му, че просто е сънувал. Ужасен сън. Ръцете му трепереха, бузите му бяха влажни.
— А сега какво? — попита тихо младежът.
Старецът въздъхна тежко.
— Ти си шофьорът. Карай.
Трета част
Епир, 1944 година
Сухата и набита пръст на пътеката беше станала като камък и капитан Елиас не можеше да различи следи от стъпки или други белези някой да е минавал оттук наскоро. Отмина малкото изгорено селце Николаос, от което бяха останали десетина овъглени каменни стени. Върху най-голямата някой партизанин комунист беше написал с големи бели букви: Какво направи днес за битката, патриоте? Пътеката сякаш свършваше при все още запазения параклис „Света Богородица“, но капитанът я откри от другата му страна. Мястото наистина беше изолиране както му беше казал Георгиос. Високо и скалисто, неподходящо за кози или растения. Само за Бога. Религиозните люде винаги търсеха подобни места.
Параклисът „Свети Григорий“ се виждаше само на стотина метра по-нагоре, макар че отначало Елиас го взе за скала. Сливаше се със сивите камъни, които го заобикаляха. Стените и куполът му бяха се срутили преди години. Само тъмният правоъгълник на входа издаваше, че това е постройка. Почти неразличима пътека водеше до него. Наоколо нямаше дървета, само един-два по-големи камъка, недостатъчни за прикритие. Отляво и отдясно склонът беше почти отвесен, това беше единственият път. Единственото преимущество на капитана беше, че вратата гледаше право към току-що изгрялото слънце и малката долчинка, в която стоеше, още бе в сянка.
Гневът и умората го направиха непредпазлив и той се заизкачва по възвишението. Изостави пътеката, използваше камъните, свиваше ту вляво, ту вдясно, вървеше без определен ритъм, за да не бъде лесна мишена. На половината път нагоре чу остър звук и малко камъче подскочи на три метра вляво. Елиас бързо се скри зад последния голям камък между него и параклиса. Куршумът бе ударил прекалено далеч от него — или Коста го предупреждаваше, или ръката му не беше здрава. Може би беше ранен? Елиас извади собствения си пистолет, претърколи се надясно с риск да се плъзне надолу по стръмния склон, после се закатери към параклиса под по-остър ъгъл. Стигна до североизточния край на постройката, без да привлече повече огън. А сега какво? Можеше да нахлуе вътре, стреляйки, но това щеше да го лиши от отговорите, които търсеше. Можеше да опита да се спазари, но Коста нямаше да повярва, че ще пощади живота му. Изстрелът беше единствената му информация. И тя говореше за някакво колебание.
— Коста, остави пистолета, качвам се.
За негова изненада отвътре се чуха два гласа, които спореха тихо, но настоятелно. Това може би щеше да се окаже единствената му възможност. Три бързи крачки и беше до вратата. Първо видя фигурата във вътрешността — свит монах в расо, а после друга до вратата, клекнала в сенките, с извърната глава. Елиас я удари силно с дръжката на пистолета и тя се свлече в мига, когато монахът извика:
— Капитане, моля те, не го наранявай.
Елиас се огледа, докато очите му свикваха с тъмнината. Помещението беше малко, нямаше къде да се скриеш. Само двамата бяха тук. Онзи в краката му явно беше десетинагодишно момче, в чиято отпусната ръка имаше пистолет. По-младият брат на Коста, Йоанис. После разпозна гласа на монаха и го погледна в упор.
— Коста.
Той седеше на малка очукана масичка. Расото се оказа дълга и широка риза, под която се виждаха набързо направени превръзки, пропити с кръв. Розово петно тръгваше по врата му и продължаваше по лицето, превръщайки го в демонска маска. Дясното око беше затворено и сълзеше; по-голямата част от косата му липсваше. Само лявата страна беше запазила хубостта си, която очароваше и жени, и мъже само допреди няколко часа. На масата пред него стоеше празна бутилка от вино, а остатъкът от нея се виждаше в чашата, която Коста държеше с лявата си ръка. До дясната се виждаха малки парченца хартия или плат.