Иконата беше подпряна на стената зад него, двете дъски бяха леко раздалечени, но иначе не беше пострадала. Очите на Божията майка гледаха към капитана, преценяваха го едновременно осъдително и опрощаващо, както го описваше Михалис. Това бе утешавало свещеника, но капитанът изпита само гняв. „И всичко това заради теб — помисли си той, връщайки поглед на иконата. — Брат ми, старецът, този младеж и колко ли още други през всички тези години? Ти си просто езическа богиня, която има нужда от кървави жертвоприношения. Би трябвало да те изгорят.“ Вдигна пистолета, сякаш за да стреля между проклинащите й очи, но вместо това го насочи към предателя.
— Чакай — каза Коста спокойно. Лапна едно от малките парченца на масата и отпи глътка вино. Сякаш сам си даваше причастие. Когато преглътна, се облегна и кимна. Елиас устоя на импулса да дръпне спусъка. — Моля те, не убивай брат ми — добави Коста. — Той не знае какво става.
Елиас отново погледна към проснатото момче и внезапно разбра смисъла на бележката от Стаматис. Пожали момчето. Не ставаше дума за Коста — той знаеше, че животът му ще бъде пожертван — а за малкия. Дали го бе наранил много, чудеше се Елиас. Но какво значение имаше? Момчето бе стреляло по него. Цялото семейство беше ужасно.
— Защо е тук?
— Не можех да вървя и да нося иконата.
— Затова баща ти е изпратил и брат ти. Защо не и сестра ти? Или пък цялото семейство, стига да си заслужава.
Младежът мълчеше.
— Ти ме предаде — продължи Елиас спокойно, сякаш обсъждаха времето. — Никой не ти вярваше, освен мен.
— Ти ме прати да ти свърша мръсната работа и аз го сторих.
В гласа му се долавяше ново предизвикателство. А може би винаги е било скрито у него, а сега пламъците, обгорили тялото му, го бяха освободили?
— Разбира се. Да крадеш и да убиваш, е в кръвта ти. Дадох ти задача, а ти ме предаде.
— Може би просто съм бил верен на семейството си.
— Свиня като баща ти не може да изисква вярност. Копеле, защо причини това на Михалис?
— Хвана ни с иконата.
— Баща ти е бил още в църквата.
— Имаше проблем с фалшивата стена.
— Ти си му казал къде да я намери.
— Да.
— Защото чу какво обясних на Мюлер.
— Да, но не беше лесно. Отне му време да направи малка дупка. Сторило му се, че германците идват, затова запалил пожара отпред. Цялата църква вече горяла, преди да стигне до Богородица.
— Как се е измъкнал?
— Смяташе да мине през задната врата, но ти и другите вече бяхте отзад. Той чу свещеника, който щеше да ни налети.
— Защо не е минал през криптата?
Обгорялото лице сякаш измерваше капитана, докато претегляше думите си.
— Опита се, но там дебнеше някой.
— Германци?
— Не.
— А кой?
— Не можете ли да отгатнете? — Коста се размърда на стола и направи болезнена гримаса. Ефектът на виното явно отминаваше. Наблизо нямаше нито морфин, нито нещо, което да намали болката от подобни изгаряния. А след това цял живот щеше да ходи обезобразен.
„Ако го убия, ще му направя услуга“, помисли си Елиас.
— Защо трябваше да го убиваш?
— Не исках. Почти бях успял да го разубедя, когато татко излезе от криптата с иконата. Михалис веднага разбра какво е станало. Сби се с татко. Понечих да ги разтърва, но той започна да вика. Сигурно сте го чули.
— Стреляхме и не чухме нищо. Но това няма значение. Михалис е разбрал какво правите, затова е трябвало да го убиете.
— Първият удар беше само за да замълчи.
— Това е лоша рана, обикновено смъртоносна.
— Нямах време да мисля. Той се бореше дори тогава. Около нас всичко беше в пламъци. Трябваше да го ударя още веднъж. Той падна по стъпалата към криптата, проклинайки ни. — Погледът на Коста беше изпълнен с благоговение към спомена. — Помислих си, че може да оживее.
— Но не можа.
Коста кимна с такова тъжно изражение, сякаш неговият собствен брат беше умрял. „Какви странни животни сме ние“, помисли си Елиас.
— Ти как се измъкна?
— В онзи момент огънят отпред почти беше угаснал. Минахме през пожара.