Движението беше неволно, но бързо. Рев и пламък изпълниха малкото помещение. Главата на Коста се отметна назад и ярка течност опръска древната стена зад него като абстрактна добавка към почти изчезналото изображение на светец. Звъненето дълго отекваше в ушите на Елиас. Дни наред, седмици наред. Ръката, държаща горещия пистолет, се отпусна. Веднага разбра, че е бил провокиран, вероятно дори го е знаел, още преди да стреля. Двамата бяха изиграли този ритуал на провокация и реакция, за да избегнат онова, което щеше да стане иначе. Но Елиас се чувстваше излъган. Беше научил малко. Коста умря, защищавайки баща си, който също беше мъртъв, а Фотис пазеше тайните си.
Капитанът вдигна иконата — стори му се твърде малка и лека за репутацията си. Дневната светлина, нахлуваща през вратата докосваше повърхността й и варакът блестеше. От сенките очите вече не гледаха обвиняващо, а изглеждаха по-скоро тъжни и уплашени. Като на майка, която знае, че синът й е обречен. Двете дъски се бяха разместили, като че ли някой беше пипал нещо от едната й страна.
Наистина ли щеше да я даде на Мюлер? Брат му бе загинал, опитвайки се да я защити. Не трябваше ли да уважи това смело, макар и безсмислено действие? И какво да направи, за да я задържи? Фотис или Мюлер щяха да я преследват където и да отидеше. И четиридесет селяни щяха да бъдат разстреляни. Тогава Михалис наистина щеше да е загинал безсмислено. Не, най-малкото можеше да я размени срещу живота на тези четиридесет души. А и оръжието, не биваше да го забравя — истинската цел зад цялата тази лудост.
Тих драскащ звук привлече вниманието му: малкият Йоанис с ожулена глава и разширени очи не гледаше към убития си брат, а към Елиас. Не се знаеше какво е видял и чул, но момчето се превръщаше в проблем. Свидетел срещу капитана. Свидетел срещу капитана, когото всеки можеше да използва. Единственият останал мъж от семейството, който щеше да продължи кръвната вражда. Логиката диктуваше очевидното решение. Фотис не би се поколебал, но той не беше Фотис.
Избута детето навън, където то започна да трепери като лист. Елиас отново влезе вътре и уви иконата в старото яке от овча кожа, в което я бяха донесли дотук. Коста гледаше сляпо към небето. Капитанът затвори очите на мъртвеца.
— Ще се върна за брат ти — каза той на момчето, когато отново излезе с пакет под мишница. — Няма да го оставя тук.
Момчето мълчеше, загледано в пространството, макар вече да не трепереше толкова.
— Тръгвай — нареди капитанът и те поеха заедно надолу по склона. Когато стигнаха пътеката, Елиас погледна на юг. Скоро щеше да тръгне надолу, но сега не можеше да се отклонява.
Момчето трябваше да остане някъде и той реши, че знае къде. Все пак за миг остана загледан на юг, мислейки за Катарини. Неговото село. По един или друг начин щеше да се разчуе какво са направили с Фотис и това вече нямаше да бъде неговото село. Тогава щеше да се наложи да замине и вероятно никога да не се върне. Нямаше значение. След като прогонеха германците, щеше да живее в Атина, стига комунистите да не дойдеха на власт. Не очакваше другите да разберат необходимостта да постъпи така. Светът беше пълен с дребнави хора, но все пак това го натъжаваше. Прадедите му бяха живели тук. Костите на баща му лежаха в това село, а сега тук щяха да погребат и брат му. Но не и него, никога.
Капитан Елиас прогони тези мисли от ума си, прегърна момчето през раменете и го насочи на юг.
Пролетта на 2000 година
18.
В бара на летището масите около тях бяха празни. И без това хората едва ли щяха да разберат нещо от тази странна история, реши Матю. Той се бе възползвал от факта, че Андреас беше дошъл да го посрещне и веднага го бе завел на най-близкото тихо местенце, настоявайки да чуе онази част от историята, която още не знаеше.
— И направихте ли размяната?
Андреас отпи от джинджифиловата бира, преди да отговори.
— Да. Стефанос предаде съобщението. Мюлер все още беше готов да се споразумеем. Войникът, когото убихме пред църквата, не означаваше нищо за него, щом щеше да получи иконата. Много от немските офицери правеха същото. Мертен, който управляваше Солун, потопи петдесет сандъка с откраднато еврейско злато, надявайки се да си ги прибере след войната.
— Четох за това.
— Мюлер не търсеше злато. Изкуството, и по-точно религиозното изкуство беше неговата цел. Беше чул отнякъде за иконата, най-вероятно от баща си. Кражбата на произведения на изкуството беше семейна традиция. Научих това по-късно, когато го преследвах. Сам бе поискал да го разпределят в Гърция, за да открие иконата. При съществуването на Гьоринг, любителят на изкуството, и нацистката страст към окултното, навярно разказът му за икона със свръхестествени способности е привлякъл известно внимание. Може би някой от водачите им го е изпратил да се сдобие с нея — за подарък на фюрера, например.