Тонът на стареца беше циничен, но Матю почувства дълбочината на подозрението и отвращението му и тръпки го побиха. Нима подобно предположение беше толкова невъзможно?
— Епир беше в италианската окупационна зона — продължи Андреас, — така че Мюлер е трябвало да изчака. Дори когато германците навлязоха в нея, сред онези хълмове имаше стотици селца. Все едно да търсиш игла в купа сено. Гърците обичат да клюкарстват, но никой не би могъл да му каже истината за Света Богородица. Много села имаха стари икони и всички твърдяха, че тяхната е чудодейната. Никой не знаеше къде е изчезнала истинската. След като отблъснахме италианците и преди германците да ни атакуват, брат ми я беше зазидал на тайно място близо до олтара — зад иконостаса. Удобно място. Само Михалис, дърводелецът и аз знаехме къде е.
— А Фотис не знаеше?
— Не. Точно затова трябваше да се обърне към мен. Мюлер бе наясно с политическото разделение сред партизаните. Комунистите бяха най-силни, затова германците се свързаха с другите групи. Ние също се биехме с тях, особено в Епир, където дебелогъзият Зервас командваше републиканците. Но той най-вече наблюдаваше комунистите и роялистите, които мразеше още повече, докато най-накрая не се помири с тях. С развитието на войната, когато разбрахме, че германците скоро ще си заминат, всички започнаха да мислят за следвоенната политика.
— Включително ти.
— Да, аз бях републиканец по сърце и пет пари не давах за краля. Исках да имаме президент като в Америка. Но с кръстника ти служехме на правителството в изгнание, а това ни правеше роялисти. По-добре роялисти, каквито и да е, само не и комунисти. И двамата с Фотис смятахме така и в определен момент това се превърна в център на мисленето ни. Но ние воювахме с германците, избихме много, изгубихме добри хора. Гледахме как изгарят селата ни. Моите хора се биеха.
Старецът отново отпи от малката си чашка и сякаш се отнесе.
— Затова Мюлер дойде при теб.
— При Фотис. Той беше регионалният ни командир. Той също е от Епир, от Янина, и се беше обучавал в Атина години преди мен. Когато аз попаднах там, той вече беше инструктор. Беше много умен и силен, твърд, какъвто исках да бъда и аз. Бяхме патриоти, затова станахме приятели. Съжалявам, сигурно вече знаеш всичко това.
— Повечето, но продължавай.
— След като германците обградиха армията ни, доброволно поискахме да се върнем в Епир. Правителството напускаше Атина и изпращаше хора по всички райони, за да организират борбата. Мнозина не успяха да стигнат там, накъдето бяха тръгнали. Съпротивата възникна от само себе си по места и комунистите се справяха най-добре. Ние с Фотис работехме за британците, носехме писма и злато на Зервас. Можеш ли да повярваш, че те трябваше да му плащат, за да се бие? И въпреки това се бавеше. Фотис беше търпелив, но аз имах нужда да правя нещо. Хората от моя район бяха сформирали партизански отряд и аз се присъединих към него. Когато убиха капитана им, избраха мен да ги ръководя.
— Бил си твърде млад за това.
— Но по-възрастен от повечето от тях. Бях служил в армията, а баща ми беше предвождал борбата срещу турците преди години. Това беше от голямо значение за тях — какви са прадедите ти. Сякаш един герой не може да бъде баща на някоя пияна отрепка или обратното. Както и да е, Мюлер се свърза с Фотис. Предложи му сделка. Иконата срещу оръжие. Фотис ме убеди да се съглася. Трябваше ни оръжие, защото пушките ни бяха стари и повредени. Зервас трупаше онова, което англичаните му даваха, и дори не бяхме сигурни чия страна ще заеме в края на краищата. Всички знаеха, че иконата е изчезнала. За мен приписваните й свойства бяха само легенда. Бях съвременен човек.
Думите на Андреас бяха горчиви и защитата на Фотис отново прозвуча в ушите на Матю. Как бих могъл да измисля такъв план? Да подпаля църква? Да изтъргувам толкова красива и свята икона? Дядо му винаги оставяше по зрънце истина в лъжите си. Затова беше толкова убедителен.
— И изгарянето на църквата е било идея на Стаматис — каза Матю.