— Да.
— А Фотис изобщо не е смятал да даде иконата на германеца. — Матю произнасяше на глас всяка мисъл, която му хрумнеше, сякаш превеждаше на подсъзнанието си. — Цялата история е била извинение, за да разбере къде е иконата. За да те накара да му кажеш. Той се е свързал с Мюлер, а не обратното.
Андреас мълча дълго време, загледан в остъклената стена, зад която се виждаха натоварените писти.
— През всички тези години размишлявах над това — накрая заговори той. — Имах подозрения от самото начало. Затова лично аз измислих плана, който отиде по дяволите. Задържах бележката на Стаматис и накрая лично направих размяната. Исках да разбера каква игра играе Фотис, но ние убихме двамата души, които можеха да ми кажат. Той — бащата, аз — сина. Колкото повече време минаваше, толкова по-малко исках да знам истината. Защото можеше да се окаже, че той е виновен за смъртта на брат ми, както и на селяните. И тогава трябваше да реша какво да направя по въпроса.
— Какво е станало със селяните?
Андреас стисна зъби.
— Мюлер ги разстреля.
— Какво, след като му даде иконата?
— На другата сутрин. Взе иконата, остави ме да си тръгна и същата нощ прибрахме оръжието. Беше добър удар — петдесет пушки, няколко картечници, сандъци с муниции. Фотис не разбра нищо, докато всичко не приключи. Излъгах го, че някой е видял Коста и го проследил, затова е трябвало да действам бързо, за да спася селяните. Фотис беше бесен, но се престори, че ме поздравява. Все още трябваше да работим заедно. На другата сутрин Мюлер застреля двадесет души. Беше успял да го отложи с един ден, но хората му искаха отмъщение. Това беше част от системата им, трябваше да го очаквам. Сигурно е сметнал, че проявява великодушие — само двадесет вместо четиридесет или петдесет. Двама от разстреляните ми бяха братовчеди, едната беше още момиче — Гликерия. Родителите й искаха да се оженя за нея. Застреляха я с баща й. Между убитите беше и пратеникът ми, Стефанос.
Матю си спомни снимките, които беше видял — проснати, сгърчени фигури в маслинена горичка — цялото мъжко население на едно село, подредено и разстреляно; между тях вървеше немски офицер и довършваше ранените. Това беше на Крит, помисли си той, но можеше да се е случило навсякъде в Гърция. Смъртта на свещеника Михалис е останала незабелязана сред всички онези убийства, капка в морето.
— Затова си преследвал Мюлер през всичките тези години. Не е имало нищо общо с иконата.
— Напротив, имаше, но не търсех нея, ако това имаш предвид. Тази икона носи нещастие. Когато чух изстрелите онази сутрин, ако беше у мен, щях да я унищожа. Съжалявам, че не изгоря в пожара.
Матю отпи голяма глътка от бирата си и си представи иконата с олющената боя и пронизващ поглед, обгърната от пламъци. Представи си как постепенно потъмнява и се превръща в пепел. Ако беше изгоряла преди петдесет години, тази ситуация не би съществувала. Дядо му и кръстникът му нямаше да са противници. Самият той нямаше да бъде обсебен от нея. Но кой би могъл да каже дали не е внесла радост в живота на много други хора? Между презрението на Андреас — нещо като обратната страна на суеверието — и ненормалното благоговение на Фотис Матю бе съзрял само отрицателния ефект, който се дължеше повече на хората, участвали в събитията, отколкото на самата икона. Нима и неговото желание бе тъй презряно? Да, той я искаше, но само за да я изучава, да седи в забрава близо до нея. Другите навярно изпитваха същото. Църквата беше използвала иконата като положителна сила столетия наред, без нито една легенда за смърт и разногласия да бъде свързана с името й. Трябваше да бъде върната на мястото си.
— Ужасна история, съжалявам.
— Просто една от многото през онези години.
— Имало е много екзекуции, нали? Карали са хората да плащат всеки път, когато сте нападали германци.
— Да.
— Но вие не сте спрели борбата заради това. Иконата няма нищо общо със случилото се. — Матю мразеше звука на собствения си глас. — Пък и оръжието ви е трябвало, нали?
— Да, по-късно пушките се оказаха много полезни при избиването на наши сънародници.
— Ако не беше сключил сделка с Мюлер, той щеше да избие повече хора.
— През целия си живот — замислено каза Андреас — съм смятал, че мога да преценявам хората. Невинаги, но достатъчно често, за да разчитам на преценката си. Когато някой ме лъже, виждам съвсем ясно каква е истината. Като на филм. По този начин съм разкрил много тайни, предпазвал съм се от грешки. Но във всичко, свързано с тази икона, се държах като слепец. Виждах само част от истината и решенията ми винаги бяха погрешни. Всяка моя стъпка беше в неправилна посока.