— Дядо, прекалено си суров към себе си.
— Не, не твърде. Имаше знаци и един по-умен човек щеше да ги разчете правилно. Знаех достатъчно, за да изключа Фотис от размяната, но направих ужасна грешка, като се доверих на Коста. Това струва живота на брат ми. Спазарих се с Мюлер за нещо, което бе ясно, че не може да изпълни. Още двадесет души загинаха.
— Не си могъл да ги спасиш.
— Преследвах един призрак из Ню Йорк, докато Фотис кроеше измама под носа ми, използвайки и теб.
— Не си знаел за това. И не си отговорен за мен. Аз се държах най-глупаво от всички.
— Просто не си имал достатъчно информация. А и имаш слабост към иконата. Той отново е забелязал нещо, което аз пропуснах. През цялото време е бил на една крачка пред мен. И още е така.
— Ако не е мъртъв.
— Не бих се обзаложил за това.
— Мислиш, че мъжът в колата с Таки не е бил той?
— Нямам информация от първа ръка, но описанието, и по-специално възрастта не съвпадат.
— Трябваше да отида да го идентифицирам, но Сотир ме метна на самолета, не искаше да се замесвам в разследването.
— Бил е прав. Можеха да те задържат седмици наред.
— Поне щяхме да разберем.
— А може би не, тялото е много пострадало. Радвам се, че не ти се е наложило да го видиш. След ден-два ще се знае със сигурност — ще разберат по зъбите и отпечатъците. Но мисля, че не е той.
Андреас затвори очи и потъна в собствените си мисли. Матю отпи още една голяма глътка. Той е забелязал нещо, което аз пропуснах. Какво е видял Фотис? Какво мислеше Андреас, че е разбрал? Че Матю можеше да бъде принуден или вдъхновен от вярата? Вярно ли беше? Биха ли могли да се наричат тези полуоформени колебания, тези странни прояви на благоговение вяра? Трябваше ли да се срамува от това? Чувстваше се неудобно при мисълта как бе завел баща си при иконата. Какво беше очаквал, че Света Богородица ще изскочи от дървото и ще го удари по челото с думите „Ти си спасен!“? Или че баща му би могъл да изпита част от мистерията и радостта, които синът му изпитваше пред иконата. Че двамата ще се слеят в някакво безмълвно общуване? Ама че нелепо.
— Не знам какво да правя сега — каза Матю.
Старецът го погледна в очите за пръв път от много време.
— До този момент не съм те разубеждавал в търсенето. Помогнах ти, с каквото можах. Така ли е?
— Да. Бях малко притеснен от Сотир, но той ми спаси живота, затова съм му благодарен.
— Тогава трябва да ти кажа, че е време да се откажеш. Двама души са мъртви. Трети е в болница, четвърти е изчезнал. Тази игра стана твърде опасна, а наградата не си заслужава. Какво би направил с иконата?
— Щях да я дам на гръцката църква, както възнамеряваше Ана Кеслер.
— Това не е достатъчна причина да умреш или да рискуваш живота на другите. Госпожицата си взе парите и щом иконата не е у нея, е в безопасност. Ако не се отметне, показанията й ще те оправдаят пред полицията. Няма смисъл да продължаваш. А и следата е студена.
— Ами руснаците?
Андреас въздъхна.
— Те са опасни хора. Трудно е да се намери информация за тях. Но ако изобщо са взели иконата, са се отървали отдавна от нея.
— Какво искаш да кажеш? Къде е изчезнала, ако не са я взели те?
— Искам да кажа, че подценихме Фотис. — Андреас го погледна твърдо. — Виждам, че не съм те впечатлил. Това значи ли, че няма да се откажеш да я търсиш?
Матю се почувства притиснат, а после внезапно го обхвана силен, абсурден гняв. Повече от всичко искаше да приключи с всичко това. То го плашеше и отвращаваше. Но защо не можеше да го каже? Ще се откажа. Просто го кажи.
— Значи рискът си заслужаваше, докато смяташе, че можеш да откриеш своя нацист — вместо това каза той, — но сега, щом Мюлер го няма, вече не си струва. Това ли искаш да кажеш?
— Специално за теб рискът никога не си е струвал.
— Питаш ме какво ще правя. Ами ти? Ще се откажеш ли?
— Искам да знам какво е станало с Фотис. Ако успея да го намеря, трябва да го убедя да говори с мен за случилото се някога. Сега разбирам, че това е трябвало да направя на първо място. — Андреас прочисти гърлото си. — Когато те моля да се откажеш, нямам предвид само физическото търсене. Забрави за нея със сърцето и душата си.
Покрай тях премина стюардеса и се упъти към бара. Беше висока, руса, а професионалната й усмивка бе заместена от силна умора около очите и устата. Тя напомни на Матю за Ана.