— Полицията ще ни изпревари по отношение на руснаците — продължи Андреас. — Натам са насочили усилията си. Аз ще проуча нещата и ще ти кажа какво съм разбрал. Това ще ти помогне ли? Или за теб ще бъде по-добре, ако забравя за случая? Трябва да мислиш за баща си. За жената. Те повече заслужават вниманието ти.
В гласа на дядо му се бе промъкнала нотка на отчаяние. Матю стисна юмруци, знаейки, че Андреас го наблюдава. Защо просто не го кажеше?
— Тази икона е като отрова — прошепна дядо му с глас, предрезгавял от емоции, толкова нетипичен за него, че гневът на Матю се стопи. — Като отрова в кръвта. Това се е случвало непрекъснато, ти не си първият. Трябва да се излекуваш.
— Отивам до тоалетната.
Матю бързо се изправи и се отдалечи. Инстинктивно тръгна към задната част на бара, тъй като нямаше представа къде е тоалетната. Може би изобщо не беше натам. Остави я, откажи се. Вълшебните думи. Защо не можеше да се принуди да ги изрече?
19.
Идеята не беше добра, помисли си Ана. Мисълта й се мярна в момента, когато мъжът й предложи мястото по телефона, но едва сега, застанала в мрачния, просторен кораб на катедралата, й хрумна колко глупава е била. Тези престъпни търговци бяха ексцентрични и винаги се грижеха срещите им да стават на безопасно място. Дядо й си беше имал работа с неколцина от тях, може би и с този, когото очакваше. Това беше причината да е тук. Но не ставаше дума за продажба; нямаше нужда от тайнственост, от среща в тази отдалечена готическа катедрала. Не би ли свършило някое кафене същата работа?
Катедралата „Свети Йоан“ беше прекрасна сграда. Никой не би очаквал да намери най-голямата християнска църква след „Свети Петър“ във Ватикана на Морнингсайд Хайтс, между Харлем и река Хъдсън. Както през средновековието, работата по нея бе продължила сто години, още не беше завършена и едва ли някога щеше да бъде. Ана не можеше да си представи квадратните кули, надминаващи тези на Нотр Дам, но и постигнатото досега беше забележително. Тя винаги я заобикаляше, за да влезе от западната страна. Докато се изкачваше по хълма откъм Ривърсайд Парк на Сто и дванадесета улица, масивната фасада се появи пред погледа й. Слънцето се отразяваше в петнадесетметровия прозорец розета и осветяваше всяка извивка и украса, а редиците светци, по-високи от човешки бой, изглеждаха миниатюрни в сравнение с цялата сграда. Може би, както твърдяха много разумни хора, това си бе чиста загуба на пари, но Ана разбираше импулса да се строи в такъв мащаб, да се създаде сграда с величие, което изпълва очите и докосва душата. Това беше заместител на чистата духовност, която малцина изпитваха във всекидневието си. Беше създадена за хора като нея.
Широкият празен кораб беше достатъчно голям, за да побере цяла армия. Пътеките бяха осветени от множеството прозорци със стъклописи. Както й беше казано, Ана застана пред мемориала на холокоста, паднала скелетоподобна фигура, изопната върху земята. Беше внушителна, но потискаща и след няколко минути тя се почувства още по-притеснена, че я карат да стои тук толкова дълго, сякаш Дел Карос повтаряше най-мрачните слухове за миналото на дядо й с този намек. Май изпадаше в параноя, помисли си тя. Беше студено, чувстваше се сама, по-сама от когато и да било, а това говореше нещо. Празнотата на църквата отразяваше и увеличаваше празнотата в самата нея. Всъщност вътре имаше още няколко души, но те се губеха в огромното помещение на катедралата. Виждаше ги само като дребни фигурки на разстояние.
Една от тях се приближи към нея откъм олтара. Висок мъж, или поне така изглеждаше заради слабостта си, с къса руса коса и очила върху прозрачните сини очи. Незабележителни черти, но приятна усмивка, която не напусна лицето му от мига, в който забеляза Ана, докато не застана пред нея.
— Госпожица Кеслер?
— Аз съм.
— Ян Клее. — Той протегна ръка и тя я стисна. Меко европейско ръкостискане. — Работя за господин Дел Карос, който ви чака. Бихте ли дошли насам, моля?
Тя го последва, опитвайки се да разпознае акцента. Сигурно беше холандски, съдейки по името му. Той вървеше небрежно, но доста бързо. Ана се напрегна да не изостане.
— Дано не ме чака отдавна. Мисля, че дойдох навреме.
— Бяхте съвсем точна, не се безпокойте. Господин Дел Карос винаги идва по-рано. И е много търпелив.
— Завиждам му. Аз винаги закъснявам и съм нетърпелива.