Илиада [bg]

Двамата с устрем назад се насочиха право към Троя.
Хектор, синът на Приама, и цар Одисей богоравен
първо измериха място, където двубоят да стане,
[315]
сетне във меднокования шлем заразклащаха жребий:
кой между двамата трябва да хвърли пръв копие медно.
Всички се молеха, вдигнали свойте ръце към небето.
Всеки ахеец и всеки троянец повтаряше често:
„Татко наш Зевсе, царуващ на Ида, велик и преславен!
[320]
Който от двамата злото докара на двата народа,
нека погине и слезе в подземното царство на Хадес,
ний да завържем пък дружба и нашите клетви да спазим!“
Казваха тъй. Шлемовеецът Хектор разклащаше шлема,
без да го гледа; и жребий за Париса първом излезе.
[325]
Всички насядаха в кръг там, където на всекиго бяха
пъстрите бойни доспехи с конете му вихреноноги.
Парис божествен, съпругът на хубавокоса Елена,
връз раменете си метна блестящите свои доспехи.
Най-напред той наколенници сложи на свойте пищяли,
[330]
хубави, стегнати крепко с токи от сребро изковани.
Върху гърдите си после надяна и ризница здрава:
тя Ликаонова беше, но точно и нему прилегна.
Той през плещите обрамчи и меча си сребърногвозден,
после пое във ръката си щита огромен и плътен.
[335]
Върху главата си мощна постави шлем, вещо направен,
с гребен от конска опашка, която се вееше страшно.
Взе си и копие яко, което на длан му допадна.
Също така Менелай си обличаше светли доспехи.
След като всеки сред свойте другари в доспехи се стегна,
[340]
тръгнаха двамата смело сред двете враждебни редици,
гледайки страшно; когато ги зърнаха, уплах обхвана
в миг конеборци троянци и медноколенни ахейци.
Близо опълчени спряха на определеното място,
гневно един срещу друг заразмахваха копия остри.
[345]
Пръв дългосенното копие цар Александър запрати.
Кръглия щит на прочутия цар Менелая улучи,
ала медта не проби и върхът му се вгъна навътре.
Втори Атрид Менелай се прицели със копие медно,
след като беше отправил молитва към татко ни Зевса:
[350]
„Зевсе, стори да накажа във бой Александър божествен!
Хайде, убий го чрез мене за злото, което извърши,
за да не смее и никой от идните наши потомци
лошо да прави на дом, гостолюбно и щедро приел го.“
Каза, замахна и в миг дългосенното копие хвърли.
[355]
Кръглия щит на прочутия Парис Приамов умери.
Тежкото копие с екот премина през щита му лъскав
и през изкусно кованата броня проникна дълбоко,
та му разкъса хитона във долната част до корема.
Парис чевръсто се сведе и черната гибел отбягна.
[360]
Цар Менелай пък извади и меча си сребърногвозден,
силно замахна, удари в металния гребен на шлема.
Мигом изпусна си меча, начупен на ситни парчета;
той към небето безкрайно погледна и горко изохка:
„Татко наш Зевсе! По-зъл сред безсмъртните няма от тебе!
[365]
Вярвах, че вече наказвам аз Парис Приамов за злото,
ала сега ми се счупи огромният меч във ръцете,
хвърлих напразно и копие, без да го даже засегна.“
Втурна се, Париса сграбчи за шлема със конската грива
и го повлече назад към ахейците медноколенни.
[370]
Пъстрият ремък душеше тъй нежната шия на Парис —
ремъкът бе под брадата опънат и свързваше шлема.
Би го отмъкнал така и най-хубава слава спечелил,
ако не беше видяла това Афродита богиня.
Сряза тя ремъка жилав, направен от бикова кожа.
[375]
Шлемът опразнен остана в ръката на цар Менелая.
Той развъртя го, замахна и сред меднобронни ахейци
го запокити, а верни другари веднага го взеха.
Гневен, отново се спусна, решен да убие той Парис
с копие медно, но пак Афродита го лесно запази,
[380]
тъй като беше богиня. Покри го с мъгла непрогледна,
па го отнесе направо в уханната прелестна спалня.
После отиде да викне Елена, която намери
в стройната кула и много троянки стояха със нея.
Хвана я тя за нектарната дреха, с ръка я придръпна,
[385]
образа взела напълно на нейната стара предачка.
Някога, още догдето щастливо живееше в Спарта,
тънки й прежди предеше и беше й много обична.
Нейния образ приела, така Афродита продума:
„Скоро ела! Александър те вика да дойдеш в двореца.
[390]
Той е във спалнята вече, в леглото, направено вещо,
с хубост и дрехи сияе, и никога няма да кажеш,
че се е върнал от бой, а че свеж на хорото отива
или че той си отдъхва, щом вече е спрял да играе.“
Тъй рече тя, развълнува сърцето й тръпно в гърдите.
[395]
Ала когато погледна прекрасната божия шия,
нежната хубава гръд и очите й ярко блестящи,
трепна в уплаха Елена и думи такива издума:
„Светла богиньо, защо ли се мъчиш така да ме мамиш?
Или желаеш далеч да ме водиш във град многолюден,
[400]
център на Фригия, или дори във Меония скъпа,
там ако друг между смъртните хора на теб е любимец?
Или понеже сега Менелай победи Александра,
иска и мене, омразната, в къщи да върне обратно,
та затова си застанала тука с коварство в сърцето?
[405]
Тръгвай, при онзи седни, откажи се от пътя божествен,
нито пристъпвай с нозете си вече в Олимп белоснежен.
Винаги ти му слугувай, обсипвай го с ласкави думи,
докато сам те направи наложница или съпруга.
Няма аз там да отида — за укор достойно ще бъде,
[410]
с чужд да споделям леглото, троянките мене ще хулят.
Имам си без това аз страдания неизмерими.“
С гняв Афродита богиня така на Елена отвърна:
„Дръзка! Недей да ме сърдиш, че аз ще те ядно напусна.
Днес ще те люто намразя, тъй както преди те обичах.
[415]
Гибелна злоба ще вдъхна към теб у троянци, данайци —
двата враждебни народа: и ти ще загинеш позорно.“
Тъй каза. Ужас обхвана Елена, родена от Зевса.
Метна си було блестящо-сребристо и тръгна безмълвно,
скрита от всички троянки: богинята беше пред нея.
[420]
Щом като стигнаха вече в двореца чудесен на Парис,
двете слугини подеха домашната работа мигом,
дивната между жените отиде във своята спалня.
А Афродита, усмихната мило, повдигна креслото
и го понесе самичка, наблизо до Парис го сложи.
[425]
Седна Елена, родена от егидодържеца Зевса,
поглед отвърна встрани и съпруга си с думи упрекна:
„Ти си пристигнал от боя, а трябваше там да погинеш,
паднал от храбрия, който ми беше съпруг преди тебе!
Ти ми се хвалеше, уж си по-горен от цар Менелая
[430]
както по сила и сръчност, така и със копие остро.
Хайде повикай ти сам Менелая, любимец на Арес,
за да се биеш отново със него. Но аз те съветвам
тук да останеш, недей се сражава със цар Менелая,
тъй неразумно във битка недей да се впущаш със него,
[435]
за да не паднеш веднага пронизан със копие медно.“
В отговор Парис Приамов отправи й думи такива:
„Жено, недей наранява сърцето ми с тежки обиди,
дето сега Менелай победи с помощта на Атина.
Него и аз ще надвия — и нам богове ни помагат!
[440]
Нека в постелята вкусим сега от любовна наслада,
Огън подобен сърцето ми още до днес не познава
даже когато те грабнах от твоята Спарта обична,
благополучно със морските кораби вити доплувах
в остров Краная и вкусих за първи път твоите ласки.
[445]
Повече днеска те любя и сладък копнеж ме обзема.“
Каза, към ложето тръгна. След него пое и Елена.
Легнаха двама в леглото, със тънка резба украсено.
А Менелай сред войската сновеше подобен на хищник,
няма ли нейде да зърне пак богоподобния Парис.
[450]
Но не можа да покаже на цар Менелая юначен
Париса никой троянец и никой прославен съюзник.
Ако го бяха видели, не биха от обич го скрили:
беше на всички омразен, подобно на черната гибел.
Мощният цар на мъже Агамемнон Атреев им рече:
[455]
„Чуйте ме вие, троянци, дарданци, съюзници славни!
Явно победата грабна Атрид Менелай гръмогласен.
Вие предайте Елена и всичките нейни богатства,
както прилича, платете сега на аргийците откуп,
който за дълго да помнят и нашите бъдни потомци.“
[460]
Каза Атрид и ахейците дружно това одобриха.