— Вие никога няма да се върнете в Пясъчен бряг — каза госпожица Фолинсби, „Лилията на Бедняшко находище“, когато срещна Йорк в Париж, — защото Пясъчен бряг вече го няма. Сега го наричат Крайречие и новият град се издига по-високо на речния бряг. Между другото, Джо разправя, че Скот спечелил делото за „Участъка на дружбата“ и живеел в старата хижа и повечето време бил пиян. О, моля да ме извините — добави тази весела дама, когато руменина заля жълтеникавите бузи на Йорк, — но, честна дума, аз мислех, че отдавна сте се помирили. Сигурна съм, че трябва да е така.
Три месеца след този разговор, една приятна лятна вечер дилижансът от Бедняшко находище спря пред верандата на хотел „Юнион“ в Пясъчен бряг. Сред пътниците имаше един явно нов човек, както отсъдиха местните жители по добре ушитите дрехи и гладко избръснатото лице, който поиска отделна стая и рано си легна. Но преди да съмне на другата сутрин стана, извади някакви дрехи от пътната си чанта и се облече с бели дочени панталони, бяла дочена риза и сламена шапка. Когато завърши тоалета си, той върза на клуп червена кърпа и я сложи свободно на рамената. Преобразяването бе пълно. Когато се промъкна тихичко надолу по стълбите и излезе на пътя, никой нямаше да познае в него елегантния гост от миналата вечер и малцина познаха лицето и фигурата на Хенри Йорк от Пясъчен бряг.
В несигурната светлина на този ранен час и поради промените, настъпили в селището, наложи се да спре за миг и да си спомни къде се намира Пясъчен бряг останал в спомените му, лежеше под него, по-близо до реката, сградите около него бяха от по-късно време и с по-нова архитектура. Като се запъти към реката, забеляза тук училище, а там черква. Малко по-нататък пред него се показа „Слънчевия юг“, превърнат в ресторант, с побледняла позлата и олющена боя. Сега разбра къде се намира, изтича пъргаво по едно нанадолнище, мина през един ров и се намери пред долната граница на „Участъка, на дружбата“.
Сивата мъгла се вдигаше бавно от реката, закачаше се за върхарите на дърветата и пълзеше нагоре по планинския склон, където я спираха скалистите олтари и я принасяха в жертва на издигащото се слънце. В краката му земята, жестоко насечена и изпонаранена от неговите забравени машини, беше се покрила от тогава насам тук-таме със слаба зеленина и му се усмихваше с прошка, като че му казваше, че в края на краищата всичко не е било чак толкова лошо. Няколко птички се къпеха в рова, сякаш с приятно чувство, че това е нещо ново, създадено специално за тях от природата, а един заек изтича в преобърнат улей за промиване на злато, като че той беше сложен там за тази цел.
Не беше още посмял да погледне в една определена посока. Но слънцето вече беше достатъчно високо, за да изрисува могилката, на която стоеше хижата. Въпреки самообладанието, сърцето му заби по-силно, когато вдигна очи към нея. Прозорецът и вратата бяха затворени, от кирпичения комин не излизаше пушек, но иначе си беше същата. Когато стигна на няколко крачки, той вдигна счупена лопата, сложи я на рамо, с усмивка се запъти към вратата и почука. Отвътре не се чу нито звук. Усмивката замря на устните му и той нервно бутна вратата.
Една фигура скочи ядно насреща му — фигура, чиито кръвясали очи внезапно се вторачиха, с празен поглед, чиито ръце бяха първо протегнати напред, но след това се вдигнаха с предупреждаващ жест, — фигура, която внезапно изпъшка, задави се и залитна напред, загубила съзнание.
Но преди той да падне, Йорк го изнесе на чист въздух и слънце. Сборичкали се, двамата паднаха и се претърколиха на земята. Но след миг Йорк вече седеше и държеше сгърченото тяло на бившия си съдружник на коленете си и бършеше пяната от неразбрано бъбрещите му устни. Постепенно тръпките се разредиха и спряха и силният мъж остана в безсъзнание в прегръдките му.
Няколко мига Йорк го държа неподвижно тъй и се вглежда в лицето му. Далечно звънтене на дърварска брадва — само ехо от звук — единствено нарушаваше тишината. Високо в планината сокол неподвижно висеше над тях. Сетне се чуха гласове и се появиха двама мъже.
— Сбихте ли се?
— Не, припаднал е. Няма ли да ми помогнете да го занеса в хотела?
И там цяла седмица покореният съдружник лежа, без да усеща и вижда нищо освен виденията, изплитани от болестта и страха. На осмия ден по изгрев той се съвзе, отвори очи, погледна Йорк и му стисна ръка, след това заговори:
— Това си ти. Аз мислех, че е от уискито.
В отговор Йорк само хвана двете му ръце и с радостна усмивка ги задърпа по момчешки напред-назад, опрял лакти в леглото.