— Размирници! Разбойници!
Някои викаха подире им с тяхното народно име, като да беше то някаква ругателна дума:
— Слави! Булгари!
Шаул Шахи не пропущаше от погледа си нито един от тия люде, когато и да минеха по голямата улица. През последните двадесет години той бе виждал и други такива групи, обградени от сеймени и заптии; водеха ги към пристанището и ги пазеха от нарастващия гняв на солунци, които бяха пъстра смесица от турци, гърци, власи, цигани и повечето евреи като него, но турският език беше техен общ език.
Такава една дружина неволници се зададе и днес по шумната улица. Те бяха може би над петдесет души и никога досега не бяха минавали толкова много от тях през Солун. Бяха окъсани, рошави, нечисти. На разголените им шии, на ръцете и на нозете им тежаха дебели железни вериги. Един до друг около тях вървяха аскери и заптии с дълги ножове на пушките си. Между окованите тоя път имаше и селяни, на последните редици, с пъстри носии и червени пояси. Неволниците и сега вървяха мълчаливо, бавно — тежаха веригите им и негли бяха отвикнали да вървят. Идеха от мрачните кули и подземия на седмоглавата крепост, която се издигаше по височините на града. Вървяха мълчаливо, но тихо беше и около тях, сега минувачите се отдръпваха да им сторят път, гледаха ги с учудване и дори със страх. В тишината около тях се чуваше глухият звън на веригите им. Излизаха и по магазините люде да погледат, рядко ще се дигне враждебен глас против неволниците и който изрече зла дума срещу тях — ще се озърне уплашен или ще побърза да отмине.
На десетина стъпки след окованите и стражарите край тях вървеше Борис Глаушев, извишил тънка, все още момчешка снага в тъмносиня ученическа униформа, с ален фес на изправената си млада глава. Лицето му беше строго и бледо, побелели бяха и устните му. Далеко напред, в първата редица на окованите неволници, вървеше баща му Лазар Глаушев, гологлав, с дълги побелели коси, притиснал в окованите си ръце разръфано вързопче. Борис не можеше Да се доближи до него и вървеше подир тъжната дружина към пристанището.
Престарелият Шаул Шахи не изпусна и сега нищо от погледа си. Потрепвайки едва с отпуснатите си възпалени клепки, той проследи дружината на окованите, Докато отмина тя по улицата надолу и се загуби от погледа му. И улицата отново потече като буйна река. До престарелия евреин продължаваше да стои неговият син Иозеф с ръце на хлътналия си корем, прихваНал ги една друга за лактите. Бащата потрепна с клепки към него и заговори тихо, еднозвучно и напевно на шпаньолския си език:
— Не съм виждал досега толкова много от тях. Аз ги познавам, аз ги познавам, аз ги знам. Следя ги от много и много години. Идват, минават оттук все повече. Те са до стените на града. Те са и далеко, далеко нататък, отвъд стените на града. Те са по цялата македонска земя и са многобройни. Те са повече от нас, повече са и от турците, и от гърците, и от всички народи в тая македонска земя. Езикът им не прилича на нито един от езиците на тая страна. И облеклото им е по-друго, макар някои от тях да се обличат вече като гърците. Чуваш ли, Йозеееф?
— Чувам, татко.
— Тук малцина ги познават. Кой ще иска да знае за продавача на яйца и вълна? Ти дори не му говориш, а му правиш знак да те последва, да донесе до прага ти млякото, зеленчука или младите кочани. Те ни хранят, а ние не ги и поглеждаме. Турчинът ги нарича гяури и свои роби, презираме ги и ние като чужди роби. Но аз ги виждам: те не са вече роби. Чуваш ли, йозеееф?
— Чувам, татко.
— Те не са роби и са най-добрите стопани на тая земя. Те я държат в ръцете си. Те са здрави телом и духом, многобройни са и са силни. Идат отгоре, идат, идат, стигнали са, до стените на града, натискат стените на града отгоре, като морето отдолу, което бие и разяжда брега. Те вече влизат в града и все повече. Аз ги следя, аз ги виждам как влизат в града все повече. Мълчаливи, плахи продавачи на мляко и кожи, на всичко, що се ражда от земята; или дрипави, мръсни затворници с вериги на шията, но с дръзки очи. Чуваш ли ме, Йозеееф?
Да татко.
След убийството на учителя Райко Кутрев задържаните в Преспа бяха откарани в битолския затвор. Тук, в Битоля, те бяха съдени, но бяха осъдени само Лазар Глаушев и други двама невинни мъже. Турският съд действуваше по подозрение и от желание да сплаши и усмири непокорната рая. Турският съд беше добре осведомен за Лазара Глаушев и го осъди за неговата бунтовническа дейност на сто и една година затвор, а другите двама преспанци осъди съвсем невинно по на десет години.