От няколко месеца Лазар Глаушев и двамата му осъдени другари бяха в солунския затвор „Йеди куле“ (Седем кули). От няколко месеца турците събираха в старата солунска крепост осъдените с тежки присъди от цяла Македония и ги пращаха на заточение по Мала Азия и Северна Африка. Тая сутрин и Лазар Глаушев бе подкаран на далечен неволнишки път през морето, с тежки вериги на шията, на ръцете и нозете, заедно с други петдесетина заточеници.
Докато вървяха по солунските улици накъм пристанището, Лазар не можа да забележи, че по следите на печалната дружина вървеше син му Борис. Люде на Организацията винаги успяваха да узнаят кога ще се изпращат нови заточеници и така Борис узна за баща си. Той напусна рано тая сутрин пансиона на българската реална гимназия и пресрещна заточениците на една от стръмните улички, които се спущаха откъм крепосттазатвор. Последва ги той незабелязано заедно с други няколко техни близки люде, случайно попаднали в големия град, а също и с неколцина, които местният комитет бе изпратил да наблюдават изпращането на заточениците.
Щом излязоха на пристанището, заптиите събраха заточениците накуп на няколко стъпки от морския бряг и ги обградиха плътно от всички страни. Опитаха се да се приближат към тях някои от тия, които ги следяха отдалеко, опита се и Борис, но други заптии им препречиха пътя. Борис остана да гледа отдалеко баща си сред Дружината на заточениците. На кея близу до тях бе спрял стар товарен кораб с един кумин и едва-едва потъркваше тежкото си корито о дебелата каменна стена на морския бряг. Борис не сваляше поглед от баща си. Той виждаше, че през последните няколко месеца бе побеляла цялата коса на Лазара, лицето му бе посивяло, бе се попривел и се виждаше отдалеко как бяха щръкнали изострилите се рамена. Тогава Борис изеднаж забеляза, че и баща му го съгледа.
Момчето видя как се обърна случайно към него баща МУ, втренчи поглед за миг и посивялото му лице изедНаж засия. После Лазар дълго кима към детето си, сякаш се боеше да не би то да не го забележи или искаше да му каже, да му повтори и потрети, че го е видял, че го вижда, сякаш искаше да му продума отдалеко, предългите ножове на заптиите. Кимна му отдалеко и Борис — да, те се виждаха и погледите им вече не се откъсваха един от друг. Не след дълго започна и натоварването на заточениците на кораба; едва горе, на палубата, взеха да свалят веригите им. Борис чуваше ударите на няколко чука. Лазар нищо друго не забелязваше и все обръщаше погледа си към момчето. После той изчезна в дълбокия хамбар на кораба.
Ния получи първото писмо от Лазара осем месеца след неговото заточаване. Малкият син плик беше надписан на турски от чужда ръка и носеше пощенски печат от Цариград — оттам бе минало писмото по своя дълъг път. Лазар пишеше:
„Мила Нийо и мили сине Борисе, Почвам това писмо до вас, но не знам кога ще успея да ви го изпратя и кога ще го получите вие там, в родния край, и дано само да го получите пък нека е и по-късно. Когато ни вкараха в хамбара на кораба и ти, синко, се загуби от моя поглед, за мене вече сичко се загуби. Тъмнина беше вътре и голема горещина, но още по-голема беше тъмнината в мене и огънят, който изгаряше сърцето ми. Корабът тръгна, бумтеше машината и кат че ли всеки неин удар падаше по главата ми. А нямаше и вода, голема жажда за вода беше и задух. Започна и утробата ми да се надига, започна да ме носи и занася, като завиване на свет, лошо ми беше сичко и противно. Когато ни хвърлиха отгоре по едно парче хлеб и по неколко маслини! едва ли посегна по некой да ги вземе, а като спуснаха трите стомни с вода за петдесет и повеке души, всички се струпаха и започна сбиване. Аз не станах, срамно ми беше и позорно да се блъскам и бия, па макар при такава жажда. После и аз не можах да изтрая повеке, но добре, че се погрижи за мене Лев Койчев, тоя непознат за мен досега мой согражданин, който невинно страда и пати. Не знам колко дни минаха така в голема мъка и секакви нужди. А най-много страдахме от човешките нечистотии. Какво повеке да ви пиша и разправям, ние там не бехме веке люде, само мъката ви беше човешка, и нищо друго живо на тоя свет не се мъчи така, както човек мъчи човека. Не помня и не знам колко дни и нощи пътувахме по море. Спирахме се на неколко места дали и посред морето, или на некое пристанище, по-некога чувахме отвън викове и тропот, но нас не ни изваждаха от тъмните хамбари. Най-после параходът пак спре и ние излезохме горе. Сички бехме като пияни и отровени, аз не можех да се държа на нозете си от слабост поради разбунената ми утроба. Беше нощно време, тъмнина, звезди много по небето, светят над главите ни, с ръка да ги уловиш. Светлини некакви и по водата се виждаха и по-далеко, а там се тъмней брег. С нас беше и един учител от Емборе, това е, вели, Мала Азия — Анадол, дочул нещо той от заптиите. Нахвърлиха се пак да ни слагат синджири и пранги, ние тримата преспанци се случихме тоя път един до друг, те двамата не се отделяха от мене, а и аз до тех се държа, такъв студ влезе в сърцето ми сега, пред това чуждо и непознато место, се за своите си гледаш да се държиш. Като ни свалиха на суша, разделиха ни на две групи и не можахме да узнаем накъде откараха другите. Не знаехме накъде вървим и ние, но пристигнахме най-после в Акия.