Тука сме и тримата преспанци, поздравете домашните люде и на моите другари. Най-напред бехме затворени сички в калето Акия и прекарахме близу пет месеца, може да се каже, както в хамбара на парахода през морето. Защо да ви пиша повеке за човешки мъки и болки, от неколко дни ни пущат низ града и това е веке големо облекчение за нас. Нощно време пак се прибираме в калето, а през деня ходим низ града и търсим работа, за да можем да се прехранваме, че сега требва сами да се грижим за прехраната си, но пак ни е забранено да излизаме вън от града, пък то е малък град и не се намира лесно работа, като сме тука над двеста души затворници от разни вери и езици и секи търси залък хлеб.
Мила Нийо и мили синко Борисе, за мене да не се тревожите много, аз живея с голема надежда, че пак ще се видим един ден живи и здрави. Сичко ще прекарам аз, от нищо не се плаша, само мъката ми е голема за вас и за родния край. Не знам нищо що става там и вие как сте, да мога да получа вест от вас и от милото родно место за мене нема да има по-голема радост и подкрепа. За друго и не мисля, сичко ще понеса, още като тръгнах по тоя път, знаех и докъде мога да стигна…“
Писмото завършваше с още няколко думи на потискана мъка и копнеж, а на края Лазар на две места бе написал адреса си в далечния малоазиатски град. Ния веднага му отговори и веднага препрати писмото му на Бориса в Солун. Те и двамата с Бориса пишеха на заточеника през всеки десет или петнадесет дни. Ния му изпрати на няколко пъти и по една или две лири, колкото можеше да отдели от сиромашкия си залък по това време, но едва след една почти пълна година след първото писмо получи второ писмо от Лазар. Сега той пишеше:
„…Немам никакво известие от вас, но аз ви пиша най-малко по един път в месеца и с тая надежда живея поне вие да получавате моите писма. Най-важното е да не падаме духом ни вие, ни аз в нашето сегашно тежко изпитание, защото со здрав и бодър дух човек може сичко да посрещне и да изпрати. Требва сега да ви съобщя една прескръбна вест, а вие от своя страна ще я предадете и където е нужно. Ние вчера тук погребахме нашия мил другар и согражданин Лев Койчев и сички си поплакахме за него. Добър човек беше той и кротък, такова беше сърцето му и не можа да изтрае на големата скръб за децата си, три деца имал в Преспа, и за домакинката си не знаеше какви най-хубави думи да каже. Откакто влезе в затвора още там, в Преспа, аз не го видех веке да се засмей, се току се замисли и се загуби в мисли. А такова беше сърцето му, се търси некому добро да стори, да помогне и не изтрая на големата скръб. Слава богу, че никак не боледува, макар да беше много слаб и изтощен. Тука с болест е много тежко, нема ни лекар, ни лекарство в целия град, а кой ще седне да те лекува и преглежда. Лев умре за по-малко от половин час време, само на два пъти каза лошо ми е и не разбрахме от какво си умре тихо и кротко, какъвто беше и в живота си. Нийо, ти иди при неговите люде и нека бог да ги утеши…“
Това беше последното писмо, което получи Ния от Лазара. Друго писмо от него тя не получи, но през лятото на 1901 година сам Лазар се завърна в Преспа. Хванала го бе някаква султанска амнистия заедно с други затворници по разни затвори из империята.
Беше късно след пладне, когато Лазар Глаушев отново прекрачи прага на своя дом. Той беше толкова променен, че старата Траяна Костадиница, която първа го видя в двора, не го и позна; помисли, че е някакъв стар просяк. Но в двора по същото време бяха и Ния, и Борис, който преди две седмици бе завършил гимназията в Солун и бе се върнал в Преспа. Те и двамата погледнаха едновременно стария човек, и двамата го познаха в същия миг. Променил се бе много Лазар на далечното заточение, всичко се бе променило в него, не бяха се променили само очите му. Дори бяха се подмладили сега очите му, разчистили се бяха всякакви сенки и тъмнини в погледа от преголяма радост. Поведоха те двамата госта си към къщи, а Костадиница вървя след тях чак до каменната стълба пред входната врата и нареждаше с пълен глас като за умряло, макар да се радваше сърцето й. Ния се извърна към нея, та й се скара: