— Какво ще кажеш, войводо, а? — попита дядо Марко.
— Харно, дедо Марко, харно — дигна живо глава войводата. — Задигнете сичкото жито тая нощ, да не оставите ни едно зърно на бея, ако можете. Ваш е труда е то и мъка, ваша си е и земята, вие се потите над нея. Дигнете житото, не ви е за пръв път тая работа. А някой ден требва да запалиме и кулата на Селим бея Така ще се разправим с бейовете. Вървете сега вие сами, да не излиза четата налице без нужда.
— Друга работа си имаме днеска ние, дедо — чу с друг глас.
Това беше циганинът, когото днеска щеше да сгазЯ с ата си Селим бей. Сега той седеше между четниците! и той четник като тях. Войводата го погледна сърдито:
— Какво дърдориш, Димко… Манго такъв!
— Все го сърби нещо да се изприкаже — бухна с юмрук в гърба Димка седналият до него четник и прихна: — Циганин вражалец!
Войводата им махна с ръка да млъкнат и пак се обърна към стария селянин:
— Така, дедо Марко. Вървете сега сами. Пък ако видите голем зор, ние сме тука. Не бойте се.
— Не се боим, войводо, не се боим. Без хлеб ще останеме, ако не…
— Ами хайде, докато не е изгрела месечината — подвикна му войводата.
Дядо Марко не бързаше да стане. Щом той сам ще си върши работата — нека го оставят да я свърши, както си знае. Но скоро се обади първото петле някъде из селото. Когато утихна отново малкото село и нощната тишина стгра още по-глуха след звънките песни на петлите, дядо Марко излезе вън, пред къщата си, и каза на събралите се там люде: — Хайде, деца…
Пръснаха се всички мълчаливо, всеки знаеше работата си. Мярваха се и бързо изчезваха белите поли и ръкави на селските ризи. Не се чуваше ни глас, ни шепот, безшумно стъпваха в топлия прах босите мазолести нозе. Робите отиваха да отнемат от грабителя своя хляб. Двайсетината нощни сенки се пръснаха в две редици. Едната се насочи към гумното пред бейската кула, а другата — към края на селото. Наближавайки двете гумна, те забавяха своя ход. И когато бяха вече на двайсетина стъпки от купищата жито и стоговете снопи, стисваха, един по един, празните врещи под мишка и се отпущаха на ръце да пълзят безшумно. Чуваше се как някой, забравил се от напрежение и страх, започна хрипливо да диша с отворена уста, но скоро пресекна и тоя предателски шум. Допълзели вече до самото гумно, първите неколцина се спряха. Спряха се скоро и другите, зад тях се ослушаха всички, надигнали глави. Наблизу тихо хъркаше някой, заспал дълбоко в топлата нощ. Силните селски очи бързо забелязаха легнал човек край купището чисто зърно. Тогава трима или четирима пропълзяха на другата страна на купището, а другите изчезнаха по-нататък, към още по-голямото купище неотвеяно зърно. Разтвориха всички празни врещи и започнаха да пълнят, някои и с две ръце, захапали края на врещата. Предпазливо и ловко пипаха тия груби ръце, заравяха се дълбоко, прохладното жито пълнеше разгорещените шепи и се преливаше в празните врещи. Час по час някой пак ще надигне глава и ще се ослуша: блажено хъркаше заспалият пазач, а кой би чул неуловимия шум на житните зърна, които се стичаха във врещите? Някои вече пълзяха заднишком и щом се отдалечаваха на десетина-петнайсет стъпки, изправяха се и преметваха на гръб тежката вреща. И изчезваха бързо в тъмнината накъм селото. Сетне пак се показваха и пак пълзяха накъм купищата с жито.
Което ставаше на едното гумно, ставаше досъщ и на другото. Там дори нямаше и пазач наблизу. Не за пръв път селяните отнемаха своя хляб от алчните ръце на господаря. Задигнатото жито криеха в разчистените трапища по дворищата и градините.
Китан Щъркот пълнеше вече третата вреща. И какъвто беше дълъг, с ръце и нозе едва ли не по един разтег, стигнал бе почти до главата на заспалия пазач. Дързък и любопитен, той дори се понадигна да познае заспалия. Позна го: беше Али ага, шишкавият кехая; не бе устоял той на съня в нощната прохлада. Но изеднаж нещо захриптя в широките гърди на заспалия, наду го внезапна кашлица. Размърда се той, избухна:
— А-ху! А-ху!
Изправи се на колена и видя току до себе си човек.
— Ху-ху! — задави се турчинът. — Кой… кой си ти бре!
Вече и третата вреща тежеше пълна в ръцете на Китан Щърко. Той усети нейната тежина и в тоя опасен миг. Пълна вреща с жито — как ще я остави? И рипна, изви бързо шията на врещата и я преметна с голяма сила на младите си плещи. А кехаята, колкото и да беше тромав, успя да се вкопчи за врещата отзад. Китан повлече и него, но къде би го влачил тъй? Тогава той се изви, отпусна пълната вреща на земята и улови с две ръце турчина.