Борбата беше къса. Али ага посягаше към лицето му, дращеше с нокти и викаше оглушително в тихата нощ. Китан го сграбчи да го събори и напипа в пояса му отзад кама. Дръпна я и я натисна отблизо в корема му. Камата веднага хлътна. Китан пусна ръчката уплашен. Шишкавият кехая се строполи с всичката си тежест и виковете му заглъхнаха в проточен хриплив стон. Китан го видя как легна превит на две на земята. Но той не забрави пълната вреща: изви наново шията и, метна я на гърба си и се спусна към селото на дългите си нозе. Зад него се чуваха и други гласове, но той и сега чуваше между тях хрипливия сподавен стон на Али ага.
Веднага след Китан Щърко дотичаха в селото и ония от другото гумно — и те всички с пълни врещи. Откъм бейската кула се дочуваха тревожни и сърдити гласове, запалиха там и светлини. Селските люде бързо изпокриха без следа задигнатото жито и се прибраха по къщите си. Викаха оттатък, ругаеха и се заканваха, разнасяха няколко запалени фенери, виеха там тревожно бейските хрътове, а селските колиби мълчаха, прихлупени в тъмнината.
Дядо Марко Митрев въведе Китана Щърко при войводата и му разказа набързо какво се бе случило. И петимата комити бяха наскачали, пристягаха опинците си, препасваха ремеии и патронташи, стягаха се за път.
Китан Щъркот се изправи срещу войводата, висок чак до почернелите греди на пондилото, а едващо бяха наболи тъмни мустачки под носа му. Широкото му лице беше бледо и очите му гледаха уплашено, беше още задъхан, но не от умора, а от страх. Войводата още повече го уплаши:
— Ами сега бре?
Дългият Китан не знаеше какво да отговори. Войводата продължи с по-мек глас и дори очите му се засмяха:
— Ха разкажи, разкажи как стана тая работа.
— Ами… — заекна Китан — той се хвърли върху мене… отзад. Аз пуснах врещата, хванах го. Гледам — нож. Мушнах го в корема.
— Умре ли бре? А ножа?
— Викаше… викаше и след мене. Ножът остана там, в корема му.
— Тюх! — тръсна ръка пред очите му Димко. — Като си започнал, довърши го! В корема не ще умре веднага. Ще те обади на бея.
Очите на Щърко се разтвориха още по-широко. А войводата като че ли го забрави.
— Ранко е още за нас, дедо Марко — каза той, — но сега може да довтасат тука некои от агите. Нема какво да ни сторят те, но може да ни попречат. — Сетне той изеднаж се обърна към Щърка: — Ами ти? Искаш ли да дойдеш с нас бре?
— Искам.
— Искаш я! Къде ще се деваш другаде, щом си убил турчин…
Когато не след дълго четата излезе от къщата на дядо Марко Митрев, месечината бе изгряла, прежълтяла и с хлътнало лице като стара баба. Комитите се проточиха в редица край стените на къщите и плетищата и бързо напуснаха селото, сподирени от кучешки лай. Напусна с тях родното си село и Китан Щъркот.
III
Четата бе научила веднага, че бе пристигнал в кулата си господарят на Сърпец, тежкият битолски богаташ Рашид бей. Види се, поради голямото богатство на Рашид бея породи се у войводата мисъл да плени богаташа с четата си, да го прехвърлят в планинския район и да поискат откуп за него в полза на народната Революционна организация. Постоянно и на всички събрания и срещи с людете на Вътрешната организация се говореше за липса на средства, за липса на оръжие и на всичко, що бе нужно за народната борба. Стефо Церски сподели тая своя мисъл с другарите си и пъргавият ум на Димко веднага скрои плана за действие. Планът беше прост.
Преоблечен като циганин, Димко предния ден през цялото време ходи по Сърпец и по дирите на Рашид бея. Не го познаха дори и някои от людете на Организацията, които бяха го виждали и преди, като четник. Той видя, че Рашид бей водеше навсякъде със себе си един арнаутин, негов постоянен пазач, успя да научи и кога ще се върне беят в Битоля. Той бе пропълзял пред очите на пазача и бе подслушал дори разговора между Рашид бей и Селим бей. По здрач Димко се прибра при другарите си в къщата на дядо Марко в Койнево и захвърли циганските дрипи, кирливия фес. Рашид бей бе казал, че на другия ден се връща в Битоля. Четниците решиха да го причакат с пазача му на пътя. Шосето от Преспа за Битоля минаваше близу до Сърпец, а пътят, който свързваше селото с шосето, извиваше през един дълбок дол, цял обрасъл с бурени и храсталак. Тук минаваше малка рекичка, пресъхнала през лятото, и над нея бе прехвърлен дървен мост. Скрити в храстите край пътя, комитите ще нападнат бея и пазача му веднага щом понечат да минат моста. Рашид бей пътуваше с двуколка на яйове и с два коня. И дано да тръгне рано сутрин да пътува, докато е още прохладно и докато не са се раздвижили много люде из полето!
— Да имаме и малко късмет — рече Димко. — То в такава работа човек не може сичко да скрои и да премери с аршин.