Далеко преди да се раздени, четата беше вече при моста в дълбокия дол. При зрака на месечината войводата разгледа отново мястото около моста и тогава му дойде нова мисъл. Той хвана за полата на ресачката Щърка, който стърчеше там и следеше всяко негово движение с любопитството на новак, и му рече, но да чуят и другите комити:
— Слушай сега: и ти ще се спотайваш тука, в храстите. Щом наближи Рашид бей с пазача си, нели го знайш Рашид бей от Сърпец…
— Знам го, как да го не знам…
— Тъй… Щом наближи, ти ще излезеш тука, на моста. И като забави ход колата на бея, преди да мине моста, нели е нанагорно малко, ти ще застанеш пред, конете му, ще ги спреш и ще започнеш като улав да викаш, да молиш бея да спре за малко колата си. Но и ти сам ще спреш конете му и ще гледаш да го позабавиш. Това е. Разбра ли? Другото е наша работа. Ти само да го поспреш, ама тъй, с молба.
— Ще го спра, войводо.
Не след дълго цялата комитска дружина изчезна от пътя. Войводата и още един от четниците хлътнаха в шубраците вдясно от пътя, а Димко и другите двама четници се скриха вляво от пътя. Скри се там, при войводата, и Щъркот. Дълго шумя той в храсталака, докато намести нозете си.
— Ех, какъв си — смъмра го войводата. — Цел дол не може да те побере.
Шумолиха и дълго бъбриха и тримата четници на другата страна на пътя; не можеше да бъде тихо и мирно там, дето беше Димко.
Небето започна да светлее. Високите брегове на долището и редките дървеса по тях започнаха по-ясно да се очертават върху светналото небе. Изеднаж на пътя се показа волска кола, чу се и глас:
— Де… Я го гледай ти! Дее…
Колата слизаше накъм моста, показа се край нея и селянин в бяла риза. Бавно се приближи тя, изтропоти по моста и отмина нататък; по следата й се носеше в утринния въздух остра миризма на тор. По-късно минаха и няколко говеда; говедарчето след тях шумно подсмърчаше или може би плачеше без глас, че бяха го събудили толкова рано.
— Ако вземе сега да се точи целото село… — дочу се от другата страна на пътя гласът на Димко.
— Шшшт… — изшитка войводата сърдито.
Стана съвсем светло. Върховете на дървесата по бреговете на дола блеснаха, огрени от слънцето. Ниско в дола беше тихо и все още лежеше тук прозрачна влажна сянка. Над пътя прелетяха няколко птички с радостен писък.
— Аха… иде! — прошепна като на себе си войводата. — Той е… ето…
— Той е… — духна в ухото му Китан Щъркот. — Познавам го аз…
По пътя отсреща бавно слизаше двуколка с два коня. Караше я сам Рашид бей и се виждаше как дърпа юздите, за да възпира силните коне. До него седеше пазачът му с пушка между колената. Войводата гледаше нататък през гъсто сплетените клонки и когато колата на бея се потули зад един храст, той смушка Китан и прошепна:
— Излизай бързо!
Колата на бея се показа отново и пак се скри, но после излезе съвсем близу насреща и двамата пътници ясно се виждаха. Те си продумаха нещо, изглежда, бяха забелязали застаналия на моста селянин. Конете изтропотиха с подкованите си копита едва ли не по главите на залегналите там комити. Сетне се чуха сърдити гласове на турски и плачливият глас на Щърка:
— Аман, Рашид бей, моля ти се…
Колата позабави ход за един миг, сетне бързо се дръпна и сред тропота на конските копита се чу гласът на бея:
— Гяур… керата…
Когато наскачаха петимата комити с пушките си, колата на бея препускаше оттатък моста и бързо се отдалечаваше. На моста бе се изправил Китан Щъркот, опулил насам уплашени очи, и стискаше с две ръце бузата си.
— Изпуснахме го! — изкрещя през зъби Димко и бързо насочи пушката си да стреля.
Войводата протегна ръка да го спре, но се чу изстрел. Рашид бей за миг се присви в колата, но веднага дигна ръка и шибна конете с камшика, сетне се изви и погледна назад през присвитото си рамо. Понадигна се и пазачът с пушката си, но в следващия миг препускащата кола се скри зад близкия завой.
— Защо стреляш? — скара се войводата. — Открихме се. Да не бехме се открили барем… Ами ти бре? — И той дигна ръка да удари селянина, но се спря.
Щъркот не сваляше ръце от бузата си.
— Удари ме беят с камшика… — завъртя натежал език той и гледаше войводата като бито куче.
— У… какъв си… торлак — блъсна го с приклада на пушката си Димко.
И тая сутрин Борис Глаушев излезе да се разхожда из полето, да се порадва на свободата си. Наскоро бе получил назначение за учител в родния си град, а лятната ваканция беше вече към края си. Мечтал бе той в Солун, щом свърши гимназията, да замине за София, и още повече бе мечтал да замине за Русия, за да учи там, но като се върна баща му в Преспа и Борис му показа диплома си, Лазар Глаушев каза: