— Говорили сме, сега ти мислиш за София или за Русия, но, сине, аз не мога да ти отделя четирийсет или педесет наполеона, а може да са нужни и повеке. Нели виждаш как вървят моите работи. Ще започна аз пак со житарство, но не ще мога да се съвзема лесно.
По лицето на Лазара се виждаше скръб и дори виновност, той не подигна очи да погледне сина си. Младият момък буйно го прегърна. Гледай ти: като бе получил такъв диплом — свидетелство за зрелост, както пишеше там, — толкова ли важен бе станал той, синът, та Лазар Глаушев се чувствуваше виновен пред него!
— Татко, татко! — рече Борис. — Ти нищо не ми дължиш, нищо! Аз съм, който ти дължа целия си живот! Нема да замина, татко, никъде.
Но Лазар остана загрижен. Той каза:
— Не, сине, аз искам да заминеш. Требва да заминеш. Ти ще станеш учен човек, ще станеш това, което аз не можах да стана. Как съм копнеял. Но ти ще станеш. И ще заминеш. Само че тая година никак не ще мога…
Борис го пусна от прегръдките си, но продължаваше Да държи ръката му. И стисна топло тая твърда вече, старческа ръка.
— Не се тревожи за това, татко.
— Ще почакаш, Борисе. Нека мине поне една година. Ако не се посъвзема аз, ще търсим друг некакъв колай.
— Ще почакаме, татко. И повече, ако е нужно. Сега го обхвана с ръка застарелият вече Лазар и приподигна към него лице — Борис бе израснал по-висок от него, а той, Лазар Глаушев, се бе попривел и сякаш се бе смалил през последните няколко най-тежки години. Той каза:
— Има време човек на деветнайсет години, синко. А ти немаш още деветнайсет.
— Навършвам ги след по-малко от два месеца, татко. На втори септември.
— Да. На втори септември. Помня. 1882-а. Как ще забравя аз?
Синът гледаше замечтаното лице на баща си, който си спомняше най-радостния ден в своя живот, когато Ния, неговата жена, роди тяхното единствено дете след осемнайсет години съпружески живот. А синът си мислеше: „О, татко! Времето тече и на деветнайсет години…“ Но той не искаше да оскърбява стария и каза гласно:
— Значи, решено е. Тая година оставам тук.
— За сожаление, сине…
— Нема да съжаляваме за нищо, татко. Нека е винаги весело сърцето ни, винаги!
Лазар Глаушев го гледаше с неизразима обич: ка къв син му бе родила Ния! Какъв светъл човек…
Борис написа молба до преспанската църковна община да го условят за учител и го условиха за класното училище. Той бе мечтал дълго да замине за София или за Русия, но сега бързо се примири с мисълта, че трябваше да остане в Преспа. Сега той не можеше да иска нищо от баща си, а тъкмо баща му се нуждаеше от неговата подкрепа. Борис Глаушев беше винаги склонен към жертва и себеотречение — така беше устроен и умът му, и волята му, такова беше и сърцето му. Той обичаше човека, другия човек, разбираше го, виждаше го ясно и го жалеше. Един от съучениците му в Солун го нарече на присмех Милостивия. И всички, които го познаваха, приеха веднага това име за него — наричаха го Милостивия. Той обичаше това име и му се радваше, макар да чувствуваше и да виждаше често пъти, че другите влагаха в него и присмех.
Обичаше той много и утринните разходки из полето. Дишаше жадно свежия въздух, който изпълваше с бодрост неговите още слаби и уморени гърди, след като бе седял цяла година превит над дебели учебници и книги, а и сега четеше дълги часове. Той беше доста висок, имаше сега здраво, позаякнало тяло, но все още недостатъчно развито, та чувствуваше като бреме своята слабост, теснотата на гърдите си, сякаш беше препасан с железен обръч. През време на разходките си ходеше бързо и продължително, махаше широко ръце и чувствуваше как закрепваше тялото му. По бледото му лице се появи лек загар, полека като златен прашец. Но Борис обичаше и хубостта на това родно поле. Като по някакво чудо се отваряха сега очите му за много неща, които преди не бе и забелязвал. Той виждаше ясно изгревите на слънцето и не като една повтаряща се всяка сутрин игра и бърза промяна на светлини, а с всичкото разнообразие в тая промяна и още повече как тя се отразяваше във всеки предмет — от облака по синьото небе до мъничката капчица роса по някое пресъхнало вече стръкче трева. Младият момък виждаше всички тия безбройни промени по склоновете на околните планини или пък върху клатушкащото се твърдо гребенче на някое подранило бръмбарче, в ярките листенца на някое потулено цвете. Навсякъде имаше хубост и той я виждаше, умееше да я открива. Когато се върна в родното си място, беше лято. Узрялата вече и зрееща благодат навред из обработеното поле, усърдните работници по нивите и лозята, усърдието на всяка жива твар да намери храната си — всичко това изпълваше и неговото сърце с творческа сила, която чувствуваше понякога дори и в своите бледи ръце, обладан от желание да направи нещо, да отиде и той между тия трудолюбиви люде, да се наведе с потно чело над земята. Младият човек растеше и заякваше, радваха се на растежа си и тялото му, и душата му.