На връщане към къщи тая сутрин Борис се спря с феса си в ръка на една малка височинка близу до града, да погледне още еднаж полето, планините, които го обграждаха, грейнали сега на ранното слънце. Той усети как мина през сърцето му лек трепет от внезапна скръб: беше вече към края на август и над цялото поле беше легнала, все още бледа и прозрачна, сянката на приближаващата се есен. Ала младият момък се усмихна: за това ли ще скърби той? И тъкмо в тоя миг До ушите му долетя тих далечен звън. Той погледна накъм града. Задали се бяха оттам две ланда едно след Друго и весело звънтяха в далечината многобройните пиринчени звънчета по шиите на конете. Колите се приближаваха по широкия път, който се изкачваше насам, по височината, и се губеше нататък из полето, по посока към Битоля. Борис се учуди, че и двете ланда бяха затворени в това топло лятно утро, ала край тях яздеше конник и той скоро позна в него Селим бея. На каприте до кочияшите също седеше по един турчин с пушка. Виждаше се дълга пушка и върху колената на бея.
Борис Глаушев сложи аления си фес и излезе на пътя. Той се отправи към града, а двете коли започнаха да се изкачват срещу него по височината и намалиха ход. Селим бей яздеше редом с първата кола и се виждаше как задържаше ата си, за да не избързва. В двете затворени ланда бяха трите жени на бея, децата му, а също и сестра му. Борис мина край бея и мълчаливо го поздрави, горделиво кимна на поздрава му Селим бей. Колите се движеха бавно по височината. Борис забеляза, че прозорчетата на първата кола бяха отворени, но бяха спуснати там завески. В колата не се чуваше никакъв човешки глас — вътре бяха, види се, жените на бея и вече се отегчаваха в затворената кола; до тях не биваше да стигне чуждо око, не се отделяше от тая кола и беят, пазеше зорко жените си. Ала още отдалеко се чуваше многогласа врява във втората кола. Затворена беше и тя, спуснати бяха завесите и на нейните прозорци, но в нея весело кънтяха детски гласове. Борис Глаушев вече се разминаваше с втората кола и се бе загледал в нея, привлечен от веселата детска глъчка. Когато беше точно срещу прозореца на колата, една малка бяла ръка отеднаж дръпна спуснатата завеса и се показа там лицето на млада девойка. Борис трепна изненадан. Какво видя той за няколко мига, докато колата отмина по пътя нагоре? Главата на младата туркиня и сега, в колата, беше покрита с тъмно фередже, но се виждаха още по-тъмни коси и в тая рамка грееше много бяло лице, блестяха две големи жадни очи, дебели черни вежди бяха извити над тях, тъмнееха се червени, едва притворени устни; върху тъмното фередже, което се спущаше и върху гърдите на туркинята, се очертаваше закръглена брадичка, малко по-долу на гърдите ясно се белееше ръка, сложена там и притисната в изненада, а с другата си ръка девойката държеше завесата. Колата отмина. Борис се извърна след нея, той дори и не помисли на каква опасност се излагаше, като се заглеждаше тъй в коли, в които се возеше харемът на един бей. Той свали пак феса си и въздъхна:
— Хубаво кадънче. Не ще да й е много весело в златната й клетка.
Той бе видял Лейла, по-младата сестра на Селим бей. Видя го и тя. Те се виждаха сега за втори път, но не помнеха първата си среща отпреди близо петнадесет години. Сама с децата на брата си в колата, младата девойка бе дръпнала завесата, за да го види. Зърнала го бе през полюляващата се завеса на малкия прозорец на ландото, на няколко стъпки срещу нея, цял огрян от ранното слънце — доста висок, строен и толкова млад. Изпод яркоаления му фес проблясваха златисторусите му коси, златисти се очертаваха и тънките мустачки над леко издутите му устни, ала неговата хубост беше в очите му: големи и сини, с много светлина в тях и тя озаряваше цялото му лице, което беше с доста широка, здрава долна челюст, с леко изпъкнали скули и необикновено чиста кожа. Сега, когато Борис бе възмъжал, ясно личеше, че бе наследил някои от чертите на майка си, но също и светлия цвят на дядо си Стоян Глаушев, неговата широка селска брада, а също и голямото изпъкнало чело на Глаушевци, което се очертаваше дори и под мекия ален фес…
Двете коли се отдалечиха бързо по шосето за Битоля. Когато стигнаха до междуселския път, които се отклоняваше по посока към Сърпец и Койнево, те свиха по него. И минаха по същия мост, дето няколко часа преди това четата на Стефо Церски бе нападнала Рашид бея. Сега четата бе се отдалечила оттук, макар да бе принудена да се движи денем из полето.