— Аз не съм много гладен. Но ще хапна неколко залъка, пък и да поседя малко с вас на трапезата.
— Не ви се случва често тъй, нали… по домашному? — рече Борис и не сваляше очи от него.
Седнаха и тримата на масата. Влезе откъм готварницата Ния Глаушева с четири пията в широк поднос. Тя сложи първото пиято пред госта. После отиде и донесе пълна кана и четири чаши. Старият Глаушев каза:
— Тиквешко е виното ни.
— Ще изпием по една чаша — отвърна Гоце. — За обичая. Но аз не го обичам много. Не го понася стомахът ми.
Седна и Ния Глаушева. Домакинът се прекръсти:
— Повелете.
Гостите започнаха да идват, по един, по двама, преди още Глаушевци да привършат с вечерята. Борис ставаше да ги посреща и ги отпращаше горе, а те, виждаше се, не идваха за пръв път в тоя дом.
Събраха се горе, в същата стая със закритите прозорци, петнайсет души — всички членове на преспанския революционен комитет и някои от най-преданите люде на Организацията в града. Когато влезе апостолът в стаята, следван от двамата Глаушеви, станаха всички сбрани тук да го посрещнат. Настана голяма тишина, та се чу как остро изскърца случайно побутнат стол. Всички гледаха Гоце с притаен дъх, любопитни, нетърпеливи. Преди да влезе в града, той бе престоял два дни в едно близко село и вече се бе срещал с неколцина от тия люде. Стаята беше пълна с тютюнев пушък — мнозина тук държаха запалени цигари. Като се спираше за малко ту при един, ту при друг, Делчев влезе сред тях, подадоха му стол и той седна. При такава среща той винаги чувствуваше в сърцето си някакво смущение, но с нищо не го издаваше, само по лицето му се появяваше едвам доловима бледност за някое време. Гоце веднага подхващаше разговор, който бързо довеждаше до целта на срещата. И тук людете бяха едва ли не същите, както при всички подобни срещи из разните македонски градове, където бе ходил: учители, занаятчии, двама-трима търговци, един свещеник; и повечето бяха млади, но имаше и по-стари.
Като тласна разговора в нужната посока, Делчев остави да се изказват тукашните люде и те бързо се увлякоха в своите местни болки и грижи, а и те бяха същите, както и по другите места из Македония: липса на средства, липса на оръжие, понякога разногласия между отделни лица и групи, макар всяка от тия общи болки да носеше и по някакъв по-особен, местен белег.
— Преспа е голем и богат наш град — каза Делчев — и аз не очаквах, че и вие ще се оплачете от такава липса на пари, на оръжие.
Скочи пак учителят Никола Нешев, който сега беше секретар на околийския комитет и вече бе говорил няколко пъти. Той беше самотен ерген, сух и бледен, с тясно лице, с гъсти тъмни вежди и провиснати татарски мустаки над въздебели устни. Започваше все тъй, с тих, малко напевен глас, с видимо желание да говори спокойно, ала в същото време цял трепереше от възбудени нерви и след първите десетина думи гласът му се извишаваше и изтъняваше до скъсване. Така започна и сега:
— Да не ви е чудно, господин Делчев, че тук, в град: Преспа, немаме пари, немаме оръжие. Преспанци — тук вече гласът му отскочи високо нагоре, — преспанци, господин Делчев, са безподобни скъперници. Само да видите как се хранят, как се обличат, а мнозина от тех са богати и доста богати. Не си плащат вноските, не си плащат налозите. Отлагат. Молят се. Готови са да се обесят за един грош. Не дават пари, не си купуват и пушки. Ето, всички тук са преспанци. Да кажат честно: не е ли така? А градът, градът требва да помогне и на селата.
Той седна бързо, като да подкоси някой нозете му, и обърса с длан челото си. Чу се предупредителна кашлица. Точно срещу Делчев седеше с феса си на глава Илия Роглев и тъкмо той сега даваше знак с кашлицата си, че иска да говори. И започна:
— Прав е господин Нешев: ние, преспанци, стискаме здраво кесията, но, даскале — обърна се той неочаквано към Никола Нешев, — не от сребролюбие, както казваш ти. Преди близо година, господин Делчев, тука, в Преспа, имаше един касиер на комитета, да не му споменавам името, сички го знаят. Задигна той триста лири народни пари, а може да беха и повеке, сметка отдавна не беше дал, и избега в Солун, а оттам дявол го знай накъде отиде. Ето затова преспанци не дават сега пари, не за друго. Боят се, това е. Ама той, господин Нешев, като не е преспанец, не обича преспанци. Дойде тук за учител преди три или четири години и всека година се заканва, че ще напусне Преспа, и, току виж, пак останал, пак се условил и за другата година. Хехехе…
Чу се тих смях и другаде из стаята.