Изправи се насреща, близу до вратата, Любен Расков, цял пламнал от смущение, та извъртя глава, не се решаваше да погледне събраните в стаята. Той беше млад мъж, с тъмни къдрави коси и много смело подстригани мустаки, та се очертаваха ясно устните му, твърди и алени. Върнал се бе преди години от София, намери между обущарските калфи неколцина, по-работливи, по-отворени люде и заедно отвориха обущарски дюкян. Те работеха добре, водеха тефтер и всеки месец деляха дружески печалбите си. И така потръгна всичко в общата работилница, че се изредиха всички калфи от еснафа да търсят работа и те там.
— Е — дигаше рамена Любен Расков, — тук нема работа за всички. Но слушайте, момчета: организирайте се! И поискайте от майсторите си да ви плащат по-добре.
Работилницата се отваряше сутрин в определен час и се затваряше пак в определено време: в нея се работеше осем часа. През есента и зимата срещу големите празници това време не стигаше. И сами другарите на Расков отвориха дума:
— Не може така, Любене. Не успеваме. Нека сега да работим повеке, а летно време, като тръгнат людете боси, и ние ще си поспиваме повеке.
Тогава започнаха да водят тефтер и за работните часове. Те правеха обуща по някакъв нов, софийски калъп и младите люде в техния дюкян се трупаха; викаха Любен Расков и по къщите, да взема мярка за обуща на млади невести и моми. Против тая млада обущарска дружина ръмжаха всички майстори обущари, но имаше хляб и за тях: всички преспанци, които не можеха да се откажат от старите калеври и йемении, от обущата с ластици, пак при тях се обуваха.
— Само да не ни буни Расков калфите, дявол да го вземе! — викаха обущарите. — Цуцулист е той, безбожник!
Любен Расков не стъпваше в църква и ядеше блажно през всяко време на годината. Той четеше книжки и вестници нощно време и в говора си извърташе на книжовен език. Тия вестници и книжки Расков получаВаШе от София — пращаха му ги оттам работници като Него и скришом му ги донасяха в Преспа някои по-смели пътници. Той ги четеше жадно, четеше ги и ги тълкуваше и на другарите си в работилницата, когато бяха по-свободни, а викаха те често и други люде, повече от по-младите, да слушат и те какво четеше и говореше Расков за един нов живот, за партията на Димитър Благоев в България, за всички социалисти по света. Четеше Расков, говореше, а думите му падаха право в сърцето на людете около него. Той говореше за всички бедни като тях, говореше още за тяхната правда, за тяхната сила и те се споглеждаха със светнали очи — чувствуваха се по-силни тъй, събрани заедно, виждаха по-ясно потъпканата сиромашка правда. Една дружина от седем-осем човека, повечето калфи из чаршията, все се събираха около Расков, слушаха захласнати какво им четеше и говореше той, а започнаха и сами да четат книжките му, да говорят и те за това, което бяха прочели, разбрали и премислили. Работилницата на Любен Расков и на другарите му беше първото огнище на социализма в Преспа и ден след ден все по-нашироко се чувствуваше топлината и светлината му. Бедните в града — а колцина ли бяха по-богатите? — се вслушваха все повече в смелите думи на тия нови люде около Любен Расков.
Като се изправи сега младият обущар, Делчев забеляза много смелост по лицето му, макар обущарят да гледаше встрани от смущение. Най-сетне Расков се обърна право към него и започна:
— Аз съм от един месец в комитета. Младите ме искат повече, но старите никак не ме искат. Говори се из града, че съм влязъл в комитета, понеже всички учители си правят обуща в нашата работилница. Аз казах: ако е само за това, веднага ще се откажа. Борис Глаушев ме убеди, че не е за това. Сега и които не искат да ме слушат, ще требва да чуят и моето мнение, И аз отговарям пред народа.
— Ти се за народа… — подхвърли му Илия Роглев.
— Да, за народа — не го и погледна Расков и продължи: — Това никой от нас да не забравя: за народа! А сега ще кажа аз какво мисля. Е добре, пари са нужни, а пари немаме. Народът ни е беден, затова немаме и ние пари в касата. А богатите пък, колкото са, те пък не дават пари. Ако е въпрос, кой е скъперник, кои стиска кесията си да не му я вземе некои, това са богатите в Преспа. Не бедните. Кесията на бедните е празна. Пари требва да се търсят от по-богатите и ако не дават, да се намери начин да им се вземат за общото благо, за нуждите на народното дело. Това е.
Той седна и пак изви глава някъде встрани. Роглев разкърши сърдито рамена и се заозърта с големите си очи да търси съчувствие:
— Нему се богатите му са трън в очите! Любен Расков скочи отново:
— Аз имам един братовчед, изкарва по три-четири гроша на ден, а има четири дребни деца. Слушайте сега: преди една седмица идва в къщи и ми шепне: „Ето половин лира от мене, дай я в народната каса.“ Направи си ти сметка сега, Илия Роглев, колко требва да дадеш, щом тоя сиромах дава половин лира. А влиза и в градската чета. Такива мъже правят народното дело. А ти, Роглев, кажи нещо за твоите върховисти.