Ето на какви прости и ясни, но големи, важни истини учеше тия люде апостолът и трябваше да дойде той да отвори очите им, за да ги видят. И в това те чувствуваха силата на неговото слово — разкриваше той пРед тях един нов свят, широк и светъл, разрушаваше прегради, разпръсваше тъмнини и заблуди. И вдъхваше вяра и сила в сърцата — от своята вяра и от своята голяма сила.
Малко преди да се раздени, гостите в дома на Лазар Глаушев, пак по един или двама, си разотидоха. Сега беше най-сгодно време за такива нощни гости — щом наближаваше да се раздени, девриетата се прибираха в казармата. Прибра се в стаята си долу и Лазар Глаушев.
Делчев и Борис Глаушев останаха сами.
— Сега — каза Делчев — и мене ще ме заведеш в друга некоя къща. Преди да се раздени. В некоя по-затулена къща.
— Защо? — попита Борис учуден. Лицето на Делчев беше много бледо, посърнало и младият човек добави: — Не сте спали цела нощ. Тук ще можете да си починете спокойно.
Делчев се усмихна, но само с устните си, а лицето му остана все тъй бледо.
— Нали съм комита — каза той. — Избегвам да нощувам два пъти на едно и също место. Особено по градовете и след такива многолюдни събрания.
— Татко ще съжалява — промълви младият човек и не сваляше очи от лицето на апостола. После добави: — Вие не ми казвате всичко. Нещо ви мъчи. Боите ли се от нещо в нашата къща?
Сега Делчев наистина се засмя:
— Искам да бъда майстор в работата си. Това е. Нема ли да се намери друга некоя къща за мене в Преспа? Дали ме мъчи нещо, казваш? Стомахът пак ме гризе. Но това е стара история — махна с ръка апостолът.
Тъмно беше още, когато Делчев и Борис Глаушев прескочиха ниската ограда и влязоха в двора на Крайчеви. Борис реши да прескочат оградата, за да не чукат по портата им по това време. В дъното на двора се виждаше ниска къща и два от прозорците й светеха.
— Моят тетин е шивач — прошепна Борис. — Вече е станал да работи.
Те влязоха в трема пред къщата и Борис тихо почука на един от осветените прозорци. Излезе да отвори Дона Крайчева, около седемнаисетгодишно момиче, най-голямото дете на шивача. Тя отвори уста от изненада, като видя двамата ранни гости.
— Ха, Доне — зарадва се Борис Глаушев и тихо продължи:
— Ето, Доне, господинът е мой приятел, ще може ли да прекара един или два дни у вас? Но да не го безпокоят децата и никой да не го безпокои… ти кажи само на тетка Неда, друг никой да не знае.
Дали се досещаше девойката какъв беше тоя приятел на Борис Глаушев? Тя отговори:
— Разбирам, бате Борисе. Може, може. В моята стая никой нема да го безпокои, аз отдавна съм станала и помагам на татко. Ето и мама…
Излезе и Неда Крайчева, братовчедката на Лазар Глаушев.
— Що има, Борисе? — попита тя уплашена, но бързо добави: — Ами влезте де…
Влязоха и четиримата през едно тясно ходниче в малката стаичка на момичето.
— Ти разбиращ, тетко Недо — започна Борис и препоръча по същия начин Делчев и на своята тетка.
— Разбирам, Борисе, разбирам — поклати тя глава усърдно. — Ти бъди спокоен.
В това време момичето раздига своето легло и донесе други покривки и завивки — най-новите в тоя беден дом, които се пазеха само за гости.
— Но ти, Доне, още ли си в Преспа? — попита Борис. — Не си ли заминала за Битоля?
— Аз вече свърших в Битоля четвърти клас. Повече там нема за момичета.
— И сега? Какво мислиш да правиш?
— Искам да стана учителка. Некъде по селата, то се знае.
— Вие сте храбро момиче — каза Делчев. — Къде искате да станете учителка? В кое село?
— Не знам. Където и да е най-сетне.
— Аз ще се опитам да ви помогна.
— Е, хайде, господине, и ти, Борисе, помогнете — завайка се Неда Крайчева. — Исках да дойда при баща ти, Борисе, да го помоля… Нели пуста сиромашия…
— Хайде, мамо, да излезем ние — подръпна я леко Дона.
Двамата мъже останаха сами.
— Тук ще ви е най-добре — каза Борис. — Бедни люде, тихи. Бащата като че ли не знае и да говори, по цел ден шие. Не исках да чукаме по други порти по това време. Но да вървя и аз, докато е още тъмно…
Щом остана сам, Делчев побърза да си легне. Той мушна под възглавницата двата си револвера и се сви в леглото с колена чак до брадата, за да поуспокои болките в стомаха си, но и сънят бързо го надви.
В малката къща на шивача беше тихо.
— Знайш ли? — изшушка в ухото на щерка си Неда Крайчева. — Това е некой от ония… комитите.
— Щом го доведе бате Борис, който и да е…
— Ето, ще те условят за учителка. Дона мълчаливо подигна рамена.
Раздени се и по-малките деца на шивача наскачаха от общото си легло. Дона и тетка Неда ги усмиряваха, да не дигат врява. Но техният необикновен гост спеше дълбоко — не бе спал цели две нощи. За него знаеха само те, майката и дъщерята. Спирко Крайчев, шивачът, нищо не попита.