Доста късно следващата нощ в малката къща на шивача Крайчев влязоха трима мъже. Те бяха Борис Глаушев, Никола Нешев и Йоан Сърчарот — двамата секретари и председателят на местния комитет. Въведе ги през тясното ходниче пак Дона Крайчева. Апостолът ги посрещна бодър — беше си починал добре, болките му бяха минали. Седнаха и четиримата, а в малката стаичка като че ли нямаше вече място за други люде. Окачена беше и тук черга на прозореца, за да не прониква вън светлината на ламбата. Йоан Сърчарот извади голяма мукавена табакера да си свие цигара и Нешев го побутна с коляно:
— Много често… Нали пуши вън. Ще се задушим тук — огЛеда той стаичката.
Делчев посегна към табакерата:
— Дай, бай Йоане, да си свием и ние по една, та да ни е по-леко.
Сви си цигара най-сетне и Нешев.
Тая среща беше уговорена още предната вечер.
— Казвайте сега — подкани Делчев. Йоан Сърчарот погледна Нешева, който дигна ръка да обърше очите си — от пушъка на цигарата си или от смущение пред апостола. Сърчарот тихо рече:
— Само не викай, моля ти се. Оттатък има други люде, а и улицата е близу. Прощавай, даскале, но…
Нешев го прекъсна със сърдит поглед. И започна:
— Снощи не беше удобно… бехме много хора… и такава е работата… — Той се изкашля, но се виждаше как задържаше гласа си: — В нашия град, господин Делчев, имаме едно големо зло, един много опасен човек. Кътърката му казват. Панту Кътърката. Бил е неколко години в Сърбия и се върна посърбен. Не работи нищо, но се вижда, че има пари. Опасен е и с парите си, не ги жали, и е много смел. Проповедва, че ние сме сърби, ходи между хората, има и роднини, успел е да привлече неколцина и се готви да отваря сръбско училище в Преспа. Това не е най-страшното, нема да отиде далече. Но той е и много опасен шпионин. Турците го пазят, а той прониква навсекъде и донася в хюкюмата каквото научи за Организацията или за отделни нейни хора. Не му липсва смелост, а има и свои хора, подкупва ги, некои от тех знаем, а други може и да не знаем. Опасен човек, много опасен!
— Всичко това е доказано, разбира се — каза Делчев.
— О — махна с ръка Сърчарот. — Доказано е.
— Без никакво съмнение, целият град знае — намръщи чело Нешев. — Ние направихме пълно разследване. Но има и нещо друго: говори се из града, че той, още преди да замине за Сърбия, извършил големо предателство. Говори сег че той предал Райко Кутрев, който..
— Знам за Кутрев — кимна живо Делчев.
— Да — продължи Нешев. — Убиха го турците. Говори се, че Кътърката го предал. Той предал и други две наши момчета. Едното умряло в затвора от изтезания. Говори се също, че Кътърката убил един тукашен тежък чорбаджия. По това време изчезнал от града, забегнал в Сърбия.
Настана късо мълчание. Делчев погледна Нешева, сетне Сърчарот и рече:
— Изглежда, много грехове тежат на душата на тоя човек. Ще го убиете.
Едва сега погледна той Бориса. Лицето на младия човек побледня още повече, колкото и да беше бледо. Той гледаше апостола втренчено и не беше уплашен или изненадан, но чакаше, търсеше с погледа си някакъв отговор. Делчев продължи:
— Човешкият живот е най-големо благо, но още по-големо благо, неоценимо благо е свободата на един народ. Ето, ценностите все пак требва да се степенуват.
— Да — кимна едва-едва Борис. — Жестока логика. А не може човек да не я приеме. Да: за свободата. Само за нея, за нищо друго.
Апостолът се обърна пак към другите двама мъже:
— Но когато човек дига секира, за да удари, ударът му требва да бъде точен и правилен. Ударът със секира е опасен и следата му остава неизлечима. Искам да кажа, че когато се отнема животът на един човек, то требва да бъде заслужено и оправдано.
Йоан Сърчарот продума колебливо:
— Това ще е първото убийство в Преспа… първото на тукашен човек, извършено от нас…
— И дано бъде последно — рече Гоце. — Това е наказанието за един доказан, непоправим шпионин и враг на народното дело: смърт. Но вие проучете добре за тоя човек. И дали не сте се опитали да го вразумите некак?
— Това казвам и аз — обади се веднага Сърчарот. — Да опитаме, да се срещне некой с него, да му се поговори. Поне да се махне от Преспа, да си иде пак в Сърбия или където ще.
— Ние го предупреждаваме неколко пъти — подигна бързо рамена Нешев, — а той ни псува, а и се заканва. И за Кутрев ето…
Борис Глаушев гледаше пред себе си умислен, с посърнало лице. И каза: