— За Кутрев само се говори. Това не е достатъчно. Аз искам да отида при него… при Кътърката.
— Ха! — тръсна глава Нешев. — За да научи мерзавецът, че и ти си в комитета… И каква полза, че ще отидеш? Да се подиграва с тебе.
Борис отвърна:
— Аз нема да дам съгласието си за убийството му, докато не отида да поговоря с него. Да чуя от него…
— Ти… — наежи се цял Нешев, но Делчев го прекъсна:
— Добре, Глаушев. Иди при тоя човек. Кажи, че са те изпратили некакви хора, заповедали са ти да отидеш при него. Но не забравяй: македонският народ заслужава по-голема милост, отколкото един предател. — После той попита: — Вие сами ли ги решавате тия неща?
Никола Нешев се изчерви — той често се изчервяваше, отде се намираше толкова кръв в него? — и все избягваше погледа на апостола.
— Сега… докато още не сме решили окончателно…знаем само ние и още единдвама от комитета.
Делчев рязко дигна ръка.
— Требва да знае целият комитет, да решава целият комитет и да носи отговорност, щом един път хората му са избрани. Нешев, своеволията са опасни, даже и когато изглеждат полезни.
Борис го гледаше с любопитство, погледна го и Йоан Сърчарот: апостолът бе познал — Нешев беше винаги склонен към своеволия. Сега Нешев се изчерви още повече и побърза да насочи разговора в друга посока. Той каза:
— Имаме ние в Преспа и друг един пакостник. Борис го погледна учуден, а Сърчарот намръщи вежди.
— Кой е той… какъв е? — попита Делчев.
— Милан Трайков. Директор е на тукашните училища — отговори Нешев и като че ли все беше готов да се скара с някого.
— Какво прави той? — попита Делчев.
— Той е върховист. Делчев каза:
— Ако той работи срещу Вътрешната организация, ако предателствува, ще обезвредите и него. Яне Сандански води сражения с върховистките чети по Пирина.
— Не, не, господин Делчев — поклати глава Йоан Сърчарот. — Той, директорът, не е толкова опасен. В Преспа върховизмът не вирей, имаме го само колкото за чешит. Те с Илия Роглев си гукат понекога за Фердинанда, но Илия си е повеке наш човек.
Нешев пак се сопна:
— Директорът е и училищен инспектор, ходи по селата и говори на селяните за България.
— Върховистите — каза Делчев — са послушници и слуги на българския княз и българските генерали, които искат да правят велика България. Върховистите са опасни за нашето народно дело наравно с всички други негови врагове. Те се опитват да разрушат народната ни организация, привличат над Македония съперниците си от другите балкански държави и подготвят зла участ за нашия народ. Ние се борим срещу тех с всички сили. Наистина, има и честни хора, заблудени хора между тех, а те пък страдат от повишена националистическа температура. Такъв е, изглежда, и вашият директор. На вашия директор ще требва да му се разхлади малко главата. И ако не поумнее… Инспектор ли е казахте?
— Да. Възложено му е от Екзархията да инспектира училищата по селата.
Гоце се замисли. После се обърна към Борис Глаушев:
— С него пък, Борисе, аз ще се позанимая.
На другия ден, малко преди обед, в двора на шивача Крайчев влезе един млад момък с късичка кожена престилка — изглежда, беше калфа в някой обущарски дюкян. На ръката си бе преметнал един тъмен мъжки костюм — носеше го за някаква поправка при шивача. Малко по-късно той излезе от ниската къща на Крайчев с празни ръце и се запъти към чаршията. А скоро след пладне в двора на тетка си Неда влезе Борис Глаушев. Посрещна го пак Дона. Той мина през тясното ходниче и в стаичката го посрещна сам Делчев, но сега апостолът беше облечен в доста приличен тъмен костюм, с чупната яка и широка връзка, с тесни, доста късички панталони, според тогавашната мода. Гоце стоеше срещу младия момък и присмехулна усмивка играеше на издутите му устни.
— Бива ли ме?
— Много добре. Да, един обикновен даскал…
— Чакай, ти още не си видел всичко. — Гоце сложи на главата си един по-приличен фес, посегна в ъгъла и взе оттам един голям чадър с крива дървена ръчка. Подпря се на него, позасука мустак. — Ето. Един скромен даскал, но който уважава себе си…
Борис се смееше от сърце.
— Чудесно!
— Тръгваме ли?
— Да. Всичко е готово.
— Заповедай тогава…
Борис Глаушев излезе, а Делчев се обърна, бръкна в джеба на жилетката си, извади оттам една лира, сложи я на една малка ниска масичка до стената. В малкото ходниче той се сбогува с тетка Неда и Дона, влезе в стаята, дето работеше шивачът, подаде му ръка; там бяха и две от по-малките деца на тетка Неда, погали ги по бледичките бузки.
Всички наизлязоха да го изпратят, дори и шивачът, който не се решаваше лесно да стане от мястото си край ниската шивашка маса.