— Да бех успел да спипам Рашид бея, вие първи щехте да ме хвалите, да ме дигнете до небесата. Сега, разбира се, като не сполучих… Какъв съм аз — да не съм ви измекярин! Лошо ли съм мислил? Да бех спипал бея, до пет хиляди лири можехме да вземем за него.
Той и сега имаше мъжествен изглед, макар в проста селска руба, с големите си тъмни очи със сключени черни вежди, с доста покарала черна брада. Гласът му кънтеше под ниския таван на малката стая и вероятно се чуваше далеко наоколо. Срещу него се изправи зачервен Никола Нешев и цял трепереше от нервите си. Дръпна сърдито феса от главата си и го захвърли на едно миндерче в ъгъла, извъртя назад дългите си ръце, като да се готвеше за борба. Челото му лъщеше от бледата светлина на газената ламба в стаята, той гледаше упорито войводата и от очите му, също тъмни, дори черни, изскачаха сякаш искри. Стиснал презрително въздебелите си устни, той мълча някое време и сетне започна, както винаги, изтихо, с явно желание да бъде благоразумен, колкото войводата беше нетърпелив и непредпазлив:
— Ние не сме дошли да ни се караш, Стефо Церски… Не знам кой кому требва да се кара. Къде ти е четата, войводо? Мислиш ли какво правиш? — И отеднаж повиши глас: — Сега ти ще мълчиш и ще слушаш.
Хвърли се между тях Борис Глаушев. Тънък и рус, той беше съвсем различен от тях двамата и като че ли изеднаж ги раздалечи един от друг. Погледна със светлия си поглед единия, после другия и попита със скръбно недоумение:
— Какво правите вие? Ами ще ви чуят чак от улицата! Седнете. Да седнем всички.
Седнаха и четиримата, а войводата и Нешев пак един срещу друг, задъхани и не щат да се погледнат. Борис продължи:
— Разкажи, Церски, да видиме как е станала тая работа с бея. Да чуем от тебе най-добре.
— Аз сбърках — отвърна бързо войводата, — сбърках, че оставих оня, Щърка, да посрещне колата на бея на мостчето. Прост човек, наплашен…
Той млъкна изеднаж, а Глаушев сложи ръка на коляното Му. — Радвам се, че започваш с грешките си. Сега ще се разберем по-добре.
Церски го погледна някак поучуден, блясъкът в очите му поомекна, но като погледна след това Нешева и видя намръщеното му лице, стиснатите презрително устни, той пак се наежи и размаха ръка:
— Но аз всичко друго харно бех премислил! Проучих всичко за бея и застанах да го причакам на най-сгодно место. Немаше да гръмне ни пушка. Щех да ги задържа двамата с пазача му в дола там до вечерта и после — хайде към Железник. Щех навреме да ви съобщя и вие после да наредите работата. До пет хиляди можеха да се вземат.
— Какво си мислил ти — изви глас Нешев, — какво си кроил, не е важно сега. Бея не можа да заловиш, а откри четата без нужда. И сега си я оставил сама некъде и си дошъл да ни съдиш. Как смееш ти всичко това без съгласието, без одобрението на комитета?
— За четата аз отговарям…
— Излизаш в града в най-лошо време — продължи Нешев. — Турците са се размърдали и готвят нещо, от Битоля е дошъл важен човек. Пак поради твоите глупости е тая работа.
— Глупости, а! — викна Церски. — Защо глупости бре! Това е само… аз случайно изтървах…
Войводата млъкна, но вече не погледна Нешева; ослушваше се в свои някакви скрити мисли. Даскалите умеят да говорят, но правото беше на негова страна — така си мислеше Церски. Нека си говорят те — той няма да спори повече с тях. Но ако му попадне още еднаж Рашид бей — вече няма да го изпусне. Нека му трият сол на главата сега даскалите, прост човек е той, Стефо, няма да ги наддума. Борис Глаушев виждаше огорчението по лицето му и се опитваше да надникне в скритите му мисли. Войводата не биваше да се връща при другарите си в четата огорчен и със скрити мисли.
— Ти може би си дошъл и по друга работа, войводо? — попита Борис.
— Не — отговори късо Церски. Но после, като че ли нарочно да подчертае своето покорство, той каза: — Убиецът на кехаята от Койнево е с мене. Той е оня същият, който изпусна бея — посмути се пак войводата и попита бързо: — Какво да правя с него? Не можем да го изоставим. Да го задържим ли в четата, или да го изпратим по канала в България…
— Защо ти е в четата такъв глупак? — изръмжа Нешев. — Твоята чета, из полето, требва да бъде малка.
— Ти знаеш по-добре, войводо — намеси се бързо Борис. — Ти знаеш по-добре, щом се касае до четата ти.
Церски го погледна и каза:
— Нема пушка. Дадохме му само един револвер.
— Немаме ние пушки — тръсна глава Никола Нешев.