Никой не му отговори.
Някой в тъмнината надигна стомна; чу се как се разплиска водата в нея. Тая вечер, щом се стъмни, един верен човек от селото бе им донесъл две стомни с вода и няколко черни селски хляба с паничка извара. Яли бяха комитите сладко и бяха се смели да не би някой Да тикне в носа си изварата в тъмното.
Войводата се обърна сега навътре и попита:
— Има ли още вода?
— Има — отвърна Фидан задъхан; току-що бе пил. — Тая стомна до половината е пълна.
— И тука има… доста — обади се и Арсо. — Искаш ли?
— Не. Но да не останем без вода. И водата требва да се пести.
— Ех, дали ще успейме да я изпием сичката… — промърмори Нове.
Никой не отговори.
Войводата беше жаден не за вода, а за една цигара. Само той беше пушач в четата си — другите бяха селски люде, а малцина селяни пушеха тютюн. Само по-старите с пръстени лулички от време на време. И пушенето беше право сякаш само на агаларите. Не пушеше и Димко, макар да беше от тюгюнджийски край. Стефо Церски бе изтървал табакерата си, когато бе тичал насам тая вечер. И сега стискаше зъби, хапеше устни за една цигара. Навехнатата му нога не го измъчваше толкова — той само избягваше да я движи, но цялата му уста гореше за тютюнев дим. И това трябваше да се изтърпи.
Като се чуха изстрелите при преследването на Стефо Церски, целият град се спотаи. Тая махала беше на височко място, та няколкото изстрела екнаха надалеко. Заглъхна врявата по дворовете, ослушаха се мнозина в тревога, а по някои дворове дори угасиха ламбите и фенерите. Какво ли ставаше? Загива може би някоя християнска душа… Агаларите по турските махали оттатък, които също бяха дочули далечните гърмежи, наостриха уши: какво ли става пак? Не мирува вече раята, разбуни се, навсякъде шетат комити…
Юзбашията Юмер Али ефенди седеше сам в квартирата си, при чашка люта гроздова ракия, пушеше папироса след папироса и обмисляше следващите ходове в играта, която бе започнал, както си мислеше, така щастливо. Башкомитите в Преспа бяха в ръцете му; оставаше още да ги накара да проговорят. Предстоеше му още да се справи и с новата комитска чета в околията. За нея той още нищо не знаеше — освен за нападението й срещу Рашид бея. Задържаните комитаджии ще му кажат и за нея. Ще ги накара той да проговорят, ще ги накара. Юмер Али ефенди посръбваше с наслада от чашката си. Той предвкусваше и своите предстоящи успехи. Мисията му в Преспа се оказваше съдбоносна за неговата кариера като жандармерийски офицер и администратор. Каймакаминът се отнасяше към него с голяма почтителност, слушаше го внимателно и миралаят. Тая вечер миралаят веднага се съгласи да засили деврието из града. Забеляза се някакво раздвижване сред гяурите — толкова по-зле за тях! Нека изплюят отровата си, нека си покажат зъбите. Скоро ще мирясат те. Юмер Али пак сръбна от чашката си. В тоя миг той чу изстрелите откъм горния край на града. Стреля някое от девриетата. Нека — така гяурите ще почувствуват натиска по-добре.
След някое време се чуха из града и други гърмежи, сега далеко някъде из полето, носеха се като че ли из въздуха, тихи, но ясни. Ослуша се пак целият град. Които бяха чули гърмежите, викаха през стени и огради, през прозорчета и вратички съседите си, за да им кажат, и шепнеха в тревога. Какво ли става тая нощ? Дочуха ги някои и от агаларите, поклащаха глава и ръмжаха сърдито. Далечните гърмежи ту затихваха съвсем, ту пак започваха да се чуват, тихи и ясни, както ги донасяше отдалеко ветрецът в тихата нощ. Дочуваше ги и Юмер Али ефенди и неволно напрягаше слух с досада при своето тъй приятно настроение. В това време Шефкет Гьокаслан лежеше вече мъртъв пред затворената врата на изоставената бейска кула.
Мина още доста време, когато Юмер Али чу изненадан, че по една от близките улици препускаше кавалерия. Бързият тропот на конете по калдъръма се чуваше ясно в тихата нощ. Нима миралаят бе пуснал и кавалерийско деврие? Юмер Али помръдна устни присмехулно: поуплашил се е старият миралай… Кавалерията отмина; едва ли имаше повече от две отделения. Неясна тревога пропълзя и в мислите на Юмер Али. Скоро след това той чу, че по същата улица минаваше и пехота — ясно се чуваше глухият тропот на подкованите обуща на аскера, чуваха се подрънквания на оръжие, час по час и сърдити, остри гласове. Нямаше съмнение — по улицата бързо се движеше аскер. Юмер Али захвърли чехлите си и викна по вестовоя. Войникът, види се, бе заспал вън и юзбашията отиде сам да си вземе ботушите. След няколко минути, следван от сънливия си вестовой, той се отправи към казармата край града отвъд турската махала. Миралаят го посрещна хладно и като че ли беше учуден от нощното му посещение. Той каза на юзбашията намръщен: