— Открити са комити. Води се сражение. — И добави с издрезгавял глас: — Убит е най-добрият ми офицер.
— Къде са открити комитите, миралай ефенди?
— Вие нищо ли не знаете? Близу до града. Има там едно малко село.
— Мнозина ли са, миралай ефенди?
— Мнозина били. Така ми донесоха. В някаква кула.
— Може би са същите, които аз търся — не се сдържа и намекна Юмер Али за своята важна мисия.
— Аха… — погледна го миралаят, като че ли за пръв път го виждаше. — Ами вървете да видите дали са те, юзбаши ефенди!
— Ще ида, миралай ефенди — поизпъчи гърди Юмер Али.
Той отиде в конака и завари там бъркотия. Каймакаминът беше у дома си и бе обещал да дойде. В широкото преддверие на конака башполицът Етхем ефенди се караше с началника на стражата. Около тях се бяха струпали пеши и конни заптии и чакаха.
— Не можем да оставим, града без стража! — викаше Етхем ефенди.
— Аз трябва да вървя там с людете си! — надвикваше го началникът на заптиетата. — Това там, с комитите, е моя работа.
Юмер Али сърдито прекъсна разпрата им:
— Защо не ми съобщихте, че са открити комити? — И не дочака отговор: — Едно отделение заптиета ще остане тук. Другите — с мене.
Влязоха в преддверието неколцина цивилни турци — всички въоръжени до зъби; между тях беше и Селим бей. Това бяха водачите на градския башибозук. Най-старият от тях рече, като не знаеше към кого от тия трима началници да се обърне:
— Кардашлар, ние сме готови.
И той кимна с глава по посока на вратата; дочуваше се отвън глуха врява — там чакаха събрани до петдесетина души от башибозука.
— Тръгвайте и вие — отсече Юмер Али и после се обърна към началника на заптиетата: — Да вървим, юзбаши ефенди.
Сега през града мина една проточила се пъстра тълпа от заптиета, които уж се бяха подредили по двама, и цивилни турци, надигали пушки, препасали силяхлъци. Водеха ги двамата юзбашии. Изстрелите откъм полето се чуваха по-ясно и се сипеха все по-гъсто.
Когато Юмер Али и ордата му излязоха от града, гърмежите се чуваха вече съвсем ясно, а по-нататък се откри и самото полесражение. Белееше се не много далеко обсадената кула и на едно доста широко пространство около нея трептяха една през друга едри искри, глухо клокочеха непрестанни пушечни гърмежи. Неколцина от башибозука, наперени бабаити, избързаха напред с тежки стъпки, размахвайки пушките си.
— Яллаа! — викаха те издебело и се спуснаха още по-бързо напред.
Втурна се след тях цялата тълпа на башибозука с излишно въодушевение и от агаларска, бабаитска солидарност. Заптиите останаха по-надире, те не разтуриха разкривените си редици и вървяха неохотно след двамата юзбашии — дотегнало им бе да се разправят с комити и разбунени кяури.
Като наближиха обсадената кула, башибозукът и заптиите бързо и предпазливо се вляха в широкия пояс на обсадата, налягаха, изпокриха се кой където свари — ту зад някой камък, ту в някой трап, разбъркаха се с аскера, който преди това бе обсадил кулата. Един от башибозука, докато тичаше насам-натам и търсеше в тъмнината сгодно място, за да хване пусия срещу комитите, отеднаж като че ли се спъна, залитна напред и се просна цял на съвсем открито място, а пушката му отскочи встрани. Пресрещнал го бе един от комитските куршуми, които час по час прелетяваха с бръмчене над налягалите турци около кулата и предизвикваха тяхната ярост. Началникът на заптиетата залегна заедно с тях, а Юмер Али пребяга по една долчинка и се потули зад най-близката селска къща. Там се бяха скрили и други от офицерите, които бяха довели аскера, а още по-нататък, в една впадина, бяха събрани и конете на кавалеристите и край тях се мяркаха сенките на войниците, които ги пазеха.
Около двеста души аскер, заптиета и башибозук бяха обсадили кулата сега от всички страни, пръснати наоколо, по един, по двама и трима, на цели редици, особено зад порутената стена, която ограждаше двора на изоставената кула. С прииждането на всяка нова вълна турци стрелбата се засилваше и от двете страни, но сетне бързо се разредяваше. При всяко прииждане на турци четниците успяваха да улучат през бойниците си по неколцина от тях или когато някой от турците се надигаше непредпазливо от пусията си; тук-там наоколо лежаха неподвижни тела, неколцина ранени охкаха тихо в един дол, а други се измъкваха накъм града. Времето минаваше бавно. Мнозина от аскера отдавна лежаха върху пушките си, унесени в мислите си, или пък въздишаха и поглеждаха звездите — няма ли да мине най-сетне тая нощ! Или пък тихо, с продължителни паузи разговаряха със съседите си, а на няколко места се дочуваше, между два изстрела, и похъркване. По-усърден в стрелбата беше башибозукът.