Офицерите зад близката къща бяха насядали и наклякали край стената кой където сварил, само бинбашията им седеше встрани на триножно столче; цигарите им непрекъснато святкаха в тъмнината. Те разменяха час по час по няколко думи и чакаха да мине най-сетне тая проклета безсънна нощ. Жандармерийският юзбашия Юмер Али бе посрещнат от колегите си пехотинци и кавалеристи като пребягала коза от чуждо стадо. Но той като че ли не забелязваше пренебрежението им. Едващо дошъл, попита:
— Бинбаши ефенди, какво смятате да предприемете? Бинбашията се извърна към него в тъмнината и рече:
— Нищо.
— Извинете, бинбаши ефенди, аз не случайно… Както знаете, аз съм изпратен от валията тъкмо заради тия комити. Те трябва да бъдат унищожени.
— Трябва — отвърна късо бинбашията.
— Да. Тогава… как мислите?
— Ех, утре ще видим. На светло.
Отговорът бе даден с такъв тон, че Юмер Али загуби охота да пита и разпитва по-нататък.
Борис Глаушев се разхождаше в стаята си на горния кат с везаните си чехли по килима, на тъмно. Още като се чу как премина в кариер кавалерията по близката улица и зачестилите изстрели не преставаха, майка му се качи горе и го помоли да угаси ламбата.
Сетне той чу как премина по същата улица и пехотата. А горе, в неговата стая, изстрелите се чуваха ясно. Не можеше да има никакво съмнение: някъде наблизу до града се водеше сражение. Изтича кавалерия, отиде и пехота. Това беше четата на Стефо Церски. Той каза, че я оставил в село Криводол. Тъкмо от тая страна идваха и гърмежите. Дали е напуснал града войводата? Четата му е открита и води сражение. Далечните гърмежи, тихи, но ясни, падаха като възбуждащи удари върху мозъка на Борис Глаушев.
Той си мислеше: в града има много люде, които са се клели в народното дело. Повечето са млади, силни мъже и мнозина от тях имат оръжие. Мнозина от тях сега чуват същите тия изстрели. Там, близу до града, техни другари, също люде на народното дело, водят сражение с врага. Неколцина мъже срещу стотици аскер — какъв тропот се бе дигнал по улицата!
— Ние трябва да им помогнем! — шепнеше Борис Глаушев и се мяташе безспир от ъгъл в ъгъл. — Нема ли да се намерят поне двайсет души в целия град да се притекат на помощ на другарите си? Двайсет души с пушки да се явят в гърба на аскера, да го смутят, да го забъркат и може би четата на Церски ще успее да се изтръгне по някакъв начин, да се отдалечи.
Той всичко премисли, стъпка по стъпка. Облече се, обу се.
Долу, под неговата стая, се дочуваше сподавен говор: старите бяха още будни. Борис слезе на долния кат. Почука на вратата на старите и влезе. Той не ги виждаше в тъмнината, но знаеше общото им легло в ъгъла и как те двамата лежаха там, както винаги отпреди близу четиридесет години.
— Ти ли си, Борко? — попита майка му.
— Да, мамо. — И после той каза; — Аз требва да, излеза.
Той усети как майка му скочи в леглото. И продума задъхана, с разтреперан, пресекнал глас:
— Що говориш, Борко… Как тъй ще излезеш по това време…
Лазар Глаушев мълчеше. После попита с привидно спокойствие, но и неговият глас беше поизтънял:
— Защо искаш да излезеш, синко? Нужно ли е сега?
— Да, татко. Требва да излеза. Вън, близу, некъде, се води сражение.
Лазар го разбра и рече:
— Безполезно е, синко.
Сега гласът му беше още по-напрегнат; старият човек се бореше със себе си.
— Не, татко. Требва. Ще събера неколцина другари. Требва да помогнем.
— Но ти не знайш какво става там. Кои се бият.
— Ние ще проверим, ще научим. Аз знам, че наблизу имаше наша чета.
— Ще се хвърлите в огъня, за да изгорите и вие. Ния Глаушева тихо проплака.
— Мамо, не ме спирай.
Старата жена нищо не каза. Тя чакаше да говори бащата — той ще каже каквото трябва, той ще запази детето им, ще го върне.
— Господ ни е дал разум, сине — започна отново Лазар Глаушев. — Ти помисли: ще излезете вън и ще ви нападнат, ще ви избият. Кому ще помогнете? Вън е аскер — нели чух, като мина, а вие ще излезете неколцина. Иди си горе, в стаята, чедо, и нека бог помага на тия, които са сега в беда. Кой друг може да им помогне?
— Ние можем да им помогнем, пък да сме макар само двайсет души. Като знам това, аз не мога да стоя горе по чехли и да изричам молитви. Ами това е всичко: наши другари може би са в смъртна опасност и ние требва да им се притечем на помощ. — Той пристъпи в тъмнината: — Майко, аз ще се пазя… — И се опита да се пошегува: — Нали знаеш, аз съм хитър.