— Готвят се да ни притиснат…
Церски въздъхна мълчаливо, издълбоко и наново провря манлихерата си в бойницата.
Стрелбата отвън клокочеше непрекъснато, засилваше се и се усещаше повече по глухия тропот на куршумите, които се изсипваха върху стените на кулата на гъсти рояци. Четиримата мъже отвътре виждаха през процепите на бойниците как все по-често и от всички страни наоколо се надигаха гърбове, лакти, задници, надничаха глави и те се бавеха за миг или два къде по-скоро да насочат пушките си. Ала техните смъртоносни куршуми, които държаха приковани към земята тия раздвижили се тела, губеха власт над тях. Срещу каменните стени на кулата се надигаше все по-дръзко струпалото се наоколо човешко множество, докато изеднаж, като по даден знак, наскачаха от всички страни по двайсетина или тридесет турци и се втурнаха с диви крясъци към кулата, приведени, с насочени пушки. Веднага скочиха и други след първите, сега като че ли всички се надпреварваха. В нозете им се търкулнаха неколцина от комитите, но вече мнозина се бяха прилепили към стените на кулата, където четнишките куршуми не можеха да стигнат. Един едър турчин от башибозука бе грабнал секирата и я заби във вратата. Димко го уби с един куршум в главата почти от упор през бойницата си. Ала сега турците провираха своите пушки през бойниците и стреляха навътре в кулата. Щъркот бе уловил една турска пушка, но не можеше да я спре да стреля и я изпусна още след първия изстрел. Той, Щъркот, сякаш пръв усети колко опасно беше сега за четниците да стоят на долния кат и пръв се втурна към стълбата. Сетне се чу и гласът на войводата:
— Качвайте се горе… горе!
Щъркот едва ли не прескочи тях двамата с Димко с дългите си нозе и хукна по две стъпала нагоре. Изкачиха се след него и те двамата, зададе се и Нове, Горе, на втория кат, сякаш беше по-тихо, пък и найстина стрелбата вън бе оредяла. Две стаи с широк чардак зееха тук голи и празни, без врати, разкъртенй прозорци, тук-там по очуканите стени, по разкривения прогнил под блестяха някак не на мястото си широки слънчеви петна. Долу се чуваше възбудена врява, някой от турците наново бе взел секирата и блъскаше вратата. Войводата и Димко се спогледаха и Церски мълчаливо посочи в шепата си една пачка патрони — последната; сетне дръпна затвора и сложи пачката в манлихерата си. А Димко каза:
— Имам още два вътре.
И приподигна пушката си. Китан Щъркот стоеше срещу тях и ги гледаше с очи като на бухал, разкрачен, приподигнал ръце, с пушката в едната ръка, а на пояса два патронташа, на гърдите му кръстосани още два и по тях лъщяха доста патрони. Димко показа белите си зъби:
— Виж го Щърко как се е накитил цел с патрони… Може да се бие още два дни с турците.
— Взех ги от Арсо, после и от Фидан. Еднакви са. Защо да ги оставиме…
Войводата го погледна замислен, сетне погледна Димка:
— Що да му правим?
А Димко се обърна направо към младия селянин:
— Хай, да те вземе мътната! Ще дойдеш ли с нас бре?
— Ами с вас, знае се… Нели с вас съм тръгнал… — отвърна Щъркот.
Долу вратата кънтеше и се цепеше; турците сега работеха с две секири. Войводата погледна надолу, през отвора на стълбата:
— Какво стана Нове?!… Я! Ударили го.
Надникна бързо и Димко. На две стъпки пред вратата се бе тръшнал Нове с гръб в първото стъпало на каменната стълба и главата му като че ли бе сложена нарочно върху стъпалото, та се виждаше лицето му восъчножълто, с притворени очи. Димко каза:
— Той пръв ще ги посрещне. — Сетне извика: — Нове… Нове!
Вратата долу трещеше цяла и потрепваше под бързите удари на двете секири. Войводата се загледа пак в Щърко:
— Ние… Чуваш ли… нема да се дадем живи на турците. И сме се клели ние с Димко. Ти какво? Ще им се дадеш ли да те уловят жив?
— Не искам… — ширеше още по-големи уплашени очи Щъркот и после викна, сякаш отеднаж се сети: — Ще се бия!
— Разбиват вратата бре! — викна му по същия начин Димко. — Ние с войводата имаме още по два-три патрона. И после — това е, къде ще мърдаш. Куршумът в устата и хайде. Да би мирно седело… Е, ти ще видиш, пък ако ти хареса, направи го и ти… — Сетне се обърна към войводата: — Остави го. Да прави каквото ще. Или пък агите ще го оправят.
От вратата долу отскочиха трески. Сред шумната врява вън се надигаха тържествуващи викове; повечето от турците, изглежда, се бяха струпали пред вратата и чакаха да нахлуят в кулата. Секирите спряха да блъскат. През една гола цепнатина на вратата се провря гола мургава ръка и търсеше лоста, с който бе подпряна. Димко дигна пушката си и гръмна във вратата. Ръката трепна и бавно се измъкна вън. Надигна се там още по-силен викот. Димко гръмна още веднъж във вратата и пак се надигнаха викове.