Едва след като си отидоха турците и се скриха ниския рид накъм града, наизлязоха селяни като изпод земята. Събра се цялото село — мъже, жени, деца. Полякът бе изчезнал някъде — не беше мястото му тук, При комитите, макар те да бяха мъртви. Селяните влизаха в кулата, гледаха убитите четници, тихо бършеха сълзи жените и подсмърчаха.
— Ами да вземем да ги погребем — рече някой.
— Ами да ги погребем — повтори друг. Трети каза предпазливо:
— Да не искат да ги дигнат турците…
Влизаха и излизаха още дълго селяните в кулата, бършеха сълзи мълчаливо жените. И пак рече някой:
— Какво чакаме… Да ги погребем. Най-напред изнесоха мъртвите вън, наредиха ги един до друг край една от стените, под сянка. Жени избърсаха лицата им с груби мокри кърпи, кръстосаха ръцете им на гърдите, запалиха по една тънка свещица над главите им. В това време група млади мъже копаеха широк гроб до олтара на селската църква. Извишила бе там клонки млада топола и до нея копаеха общия гроб. Никой не нареждаше и разпореждаше — къде другаде би било по-сгодно за гроб на такива мъртъвци. Селяните познаваха и войводата, и четиримата му четници, яли бяха хляб заедно, спали бяха под един покрив. Какво имаше да се говори и разговаря за тия петима мъже, които бяха дигнали оръжие и ходеха между народа като негови закрилници и умряха храбро. Селяните не умееха да изказват своята обич и благодарност към тях, своята скръб, но мълчаливата сериозност и съсредоточеност, с която се грижеха сега за тях, за гроба им, беше същата, с която се отнасяха те към работата си, към земята, към хляба, към собствената рожба и към всяко важно нещо, което крепеше и поддържаше техния прост и тежък живот. Никой не беше казал гробът да бъде до олтара на селската църква под младата тополка и да бъде общ, братски гроб за петимата загинали мъже — то се знаеше и се разбираше само по себе.
Сложиха ги един до друг в общия гроб, войводата в средата — най-едър от всички, с най-мъжествени черти на своето бледо лице и сега, в смъртта. От дясната му страна сложиха най-младия му четник — Фидана, да бъде и тук под негова закрила. В селото нямаше свещеник — идваше понякога свещеник от града, но къде биха го намерили сега? Старите селяни се кръстеха мълчаливо, усърдно, за да личи, че влизат в гроба християни. Писнаха с глас и няколко от жените — само за клетник някой без име и без дом не ще заплаче никой над гроба му, а тия петимата мъже бяха свои, родни Като израсна могилата от грудки прясна влажна пръст, сложиха над главите на погребаните там пет бели камъка — по един знак за всекиго от тях. После селяните пак тъй мълчаливо се пръснаха, всеки по работата си. Изникна отнякъде полякът — да дебне, да слухти, да ругае, още по-зъл отпреди. Няма го сега да ходи из полето с манлихера на рамо Стефо Церски…
Цял един дълъг ден прекара Китан Щъркот на дъното на кладенеца, потънал до над колената си в тинята. Час по час той местеше нозе в тинята или ще дигне глава и очи, пълни с мъка, нагоре към малкото късче небе, ще се улови с две ръце за плесенясалите камъни около него да не му тежат поне ръцете за някое време Сети се преди това и подпря пушката си между камъните да не му тежи и да не се зацапа в тинята. Той чакаше да се стъмни най-сетне, за да се покатери горе от камък на камък и да излезе от тая дупка. После накъде? — Накъдето му видят очите. До едно време стигаха до него в кладенеца глухи, далечни гласове, после всичко утихна — дали си бяха отишли турците? Гладен беше той и жаден, дълго търпя и току се наведе в тесния кладенец, гребна с две ръце от мътната воняща вода в нозете му и пи. После пак. Горе, на порутената ограда на кладенеца, внезапно кацна малка птичка и цяла трепти, врътна главичка и надолу към него, трепна с крила и изчезна. Това беше всичко през целия безкраен ден. Най-сетне късчето небе започна да тъмнее, кладенецът се изпълни с черен мрак. Бавно се разгоряха горе и две далечни звезди. Китан все по-често местеше прокисналите си нозе в дълбоката тиня. Мислеше си за пушката. Къде сега без нея? Ще я надене той на шията си и така ще се катери нагоре. И тъкмо когато небето горе потъмня и блестяха само двете звездички, мярнаха се там две сенки — две човешки глави, и глух, сподавен глас изпълни целия кладенец:
— Жив ли си бре?
Китан зяпна с изблещени очи в мрака и не отговори. Чу се друг глас някъде вън от кладенеца и все пак близу:
— Да не е излезъл…
И пак първият глас надолу в кладенеца:
— Тука ли си бре?… Не бой се. Ние сме тукашни люде, свои.
— Тука съм — отвърна Китан с пресекнал глас. Нещо се мярна горе и върху Китан падна дебело, тежко въже.