— Дръж се здраво… Ние ще дърпаме нагоре. Китан най-напред надяна пушката си на врата, сетне нави въжето на голите си ръце. Ай, господи! Кои ли са тия горе? Не ще да са лоши люде. Е, да става каквото ще — няма вече накъде. Въжето започна да се дърпа нагоре с голяма сила. Нозете на Китана тежаха като олово, изтръпнали, прокиснали.
Горе го посрещнаха трима мъже, селяни като него.
— Намъчи се днеска — каза единият от тях. — Хайде. Да не изскочи отнекъде полякът.
— Къде? — попита Щъркот. Сега той едвам се държеше на нозете си.
— Ами… дома — каза единият селянин. — Тук ли искаш да стоиш? Капнал си днеска цел ден. Дай, ако искаш, пушката, тежи ти.
— Не, не — притисна Китан пушката си с две ръце.
Тръгнаха в тъмнината и четиримата, полека — Китан едвам влачеше нозе. Минаха по самия край на селото, после отеднаж свиха в една уличка. Влязоха в широк двор — далеко в дъното му светлееше отворена врата. Лавна куче, но после заскимтя радостно. Откъм Дъното на двора се зачу женски глас:
— Ти ли си, Китане?
Щъркот се учуди, но селянинът до него отговори:
— Аз съм, майко?
— И ти ли си Китан? — попита Щъркот.
— И аз ами — усмихна се в тъмнината селянинът. Едва сега забеляза Щъркот, че другите двама селяни бяха изчезнали някъде. Другият Китан го въведе в къщи, посрещнаха го там две жени, настаниха госта край огнището и по-старата от жените приседна да раздуха огъня. Даде сега Щъркот пушката си на другия Китан и той я подпря в ъгъла. Свали Щъркот и четирите си патронташа, помогнаха му да се изуе, донесоха му топла вода да измие нозете си. По-старата жена, майката на другия Китан, каза:
— Още не е студено, ама без огнец нищо не може… Ти ела, синко, по-близу, да си поизсушиш дрехите.
Седнаха да вечерят и четиримата; на една рогозка край стената насреща спяха три дребни деца, покрити с шарена селска черга. Не можеше да се сдържа Щъркот — виждаха домакините как налиташе на яденето. Като че ли да го насърчи още повече, другият Китан каза:
— Видели те наши люде, като си скочил от прозореца в кладенеца. Чакахме да се стъмни. Как си се сетил, а?
— Не знам — отвърна Щъркот с пълна уста. — Рекох си: бегай! И рипнах. Видех само, че нема турци там. Не знаех, че има кладенец.
— Ами другите? Войводата…
— Войводата се уби сам. И Димко. Другите турците ги избиха.
Постлаха му да легне в ъгъла до пушката. Тук прекара Щъркот и на другия ден и когато се стъмни пак, дойдоха ония двама селяни и му казаха да се готви за път. Щъркот послушно обу засъхналите си опинци. Другият Китан каза:
— Така ни е наредено. Не е много сигурно тука, близу до града сега, след сражението.
Китан Щъркот не попита кой бе наредил да напусне Криводол — не му дойде на ум да попита. Откакто бе тръгнал с комитите, учили го бяха да не пита много и да разпитва. Къде би ходил сам сега, а тия люде се грижеха добре за него. Както преди, докато беше с войводата: навсякъде се намираха люде да ги посрещнат и изпратят, да ги приберат, да ги нахранят.
Заведоха го тая нощ в друго село. Два дни след това други люде го заведоха в трето село Той се чувствуваше във властта на незнайна някаква сила, която пращаше тия люде да се грижат за него, да го хранят, да му дават подслон и да го водят от едно село на друго. Предаван от пункт на пункт по организираните села из полето, Китан Щъркот пътуваше към планините на запад, към Железник.
В своя подробен писмен доклад до валията жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди сочеше като свое дело и своя заслуга унищожаването на четата в Криводол. На края на доклада си той самонадеяно твърдеше, че в ръцете му са най-големите комитаджии в Преспа и че предстои пълно разкриване и унищожаване на комитската организация в тая касаба. Той се готвеше да подложи осемнадесетте затворници на разпит в зимника на помещението, в което спяха заптиите. Нареди Юмер Али да се закове на една греда в зимника здрава желязна халка, провряха там и едно дебело въже. Той намигна хитро на башполица Етхем ефенди: — Който не иска да говори, докато е с главата си нагоре, ще проговори, като увисне с главата надолу. Етхем ефенди стисна устни, поклати голямата си глава: ще разбуни цялата касаба тоя човек и каква файда? През време на часовете за свиждане пред оградата на затвора се трупаха все повече люде и носеха цели товари с най-вкусна храна за осемнадесетте затворници. Не бяха само техни роднини, а идваха всякакви люде от целия град. Етхем ефенди всичко виждаше: с тия осемнадесет души бяха всички гяури, цяла Преспа. Той отиде при каймакамина.
Цял един ден се колеба каймакаминът — боеше се от Юмер Али, но най-сетне се реши да изпрати и той доклад до валията в Битоля. „Сега — пишеше той до своя началник, — когато с унищожаването на разбойниците в село Криводол е даден добър урок на всички душмани на дьовлета, няма никаква файда да се раздухва загасналото огнище. В целия преспански каймакамлък е мирно и тихо, поради което тук става излишен жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди, както бе излишен — бе добавил смело и коварно каймакаминът — и при унищожаването на споменатите разбойници, което бе извършено от аскера и башибозука.“