Каймакаминът не искаше да се говори за неговата околия, че е размирна, валията пък не искаше да се говори, че неговият вилает е размирен. Юмер Али ефенди получи нареждане да освободи затворниците и да се върне незабавно в Битоля. Етхем ефенди му помогна да вземе от всеки задържан по две лири, а той, баш полицът, взе само по една лира. Юмер Али си замина, Каймакаминът също взе по две лири и освободи осемнадесетте затворници.
ТРЕТА ЧАСТ
ДРУГАРКА НА ОРЛИТЕ
— Дейди, Стойне русокосо, ти ми седиш па два друма, на два друма, на два пата, дали виде кой помина?
— Дейди, ага, Осман паша, проминая комитите. Бради цосат до поясо, коси носат до рамена, пушки носат манлихери и за тебе прашувая…
— Леле, Яно, леле, мила керко, весден седиш на гергефо, Яно, и си везиш знаме македонско, надпис пишеш: „Смърт или слобода“.
Кому ке го подаруваш, Яно?
— Дар го давам, моя мила майко, дар за македонските комити, що ми шетат пустине планини…
— Защо ти, Орданице, не се омажи повторно, кога остана млада вдовица?
— Ех, побратиме… Един беше Ордан войвода, Орган войвода Пиперката…
I
През първите пазарни дни след сражението в Криводол пътищата около Преспа останаха пусти. Разчуло се бе за сражението и селяните се бояха да излизат по пътищата; агите върху тях повече изливаха яда си, на тях отмъщаваха. Но после чаршията на Преспа се изпълни със селяни. Дошли бяха пазарджии и от най-отдалечените места в околията. Есенно време беше, след вършитби и беритби, тъкмо преди Димитровден, имаше какво да се продаде и какво да се купи. Селяните надойдоха в града и от любопитство — да научат нещо повече за сражението в Криводол, да чуят още еднаж това, което бяха чули вече. Комитите са се избили сами, за да не паднат в турски ръце, а турците са дигнали с цял керван своите убити! Голяма битка.
Към пладне тоя ден по улицата, на която живееха Крайчеви, се зададе доста възрастен селянин в тъмна шаячна носия от планинските села. Той се озърташе и се поспираше, спря да попита и една минаваща там жена. После пак тръгна с бавната походка на планинец, с широки стъпки и малко присвити нозе и се спря тъкмо пред портата на Крайчеви. Влезе в двора. Неда Крайчева се показа на вратата и подвикна:
— Кого търсиш, човече?
Селянинът се усмихна приветливо, поклати глава:
— Търся аз нещо, ама не знам дали не съм сбъркал. Ами тука ли живей Спирко Крайчев, терзията?
— Тука. Тука живей.
— Ха… Него търся аз.
Неда посрещна госта в тремчето, подаде му столче, Поогледа се планинецът, побутна един-два пъти с опакото на ръката доста прошарените си рошави мустаки и започна отдалеко:
— Мене тука ме праща целото наше село. Село Рожден, ако си чувала, има шест часа път оттука. Хе там, по Железник.
— Хаирлия да е… По каква работа?
— По каква ли?… Ти ли си стопанката на Спирко Крайчев, терзията? Той къде е… казаха ми, че тука работи, у дома си.
— Тука си е той, ама е малко болен; ти на мене кажи, аз съм жена му.
— Е, харно — кимна селянинът. — Може и на тебе… Ама вие имате ли девойка… учила, искала учителка да става?
— Имаме, имаме. Доне! — подвикна Крайчевица, Излезе в тремчето и Дона. Селянинът я погледна за миг с втренчен, изпитателен поглед и се усмихна в рошавите си мустаки:
— Е, ще ни станеш ли учителка? Затова съм дошъл аз чак от Рожден. Целото село ме изпраща при тебе. Ние питахме и дедо владика в Битоля.
— Ще ви стане, защо не — побърза майката.
Тук, в малкото тремче, Даме Скорнев, коджабашия и епитроп на село Рожден, услови за учителка на селото си Дона Крайчева. Както бе разрешил дядо владика, чичко Даме обеща на Дона осем лири плата да учи тя рожденските деца до Георгьовден, а също и да я храни селото през това време. И повече тетка Неда приказваше, а бащата, шивачът, не се обади. Уговориха се новата учителка и стрико Даме Скорнев на другия ден да тръгнат заедно за Рожден; ще дойде стрико Даме с добичетата си да я вземе. Тетка Неда влезе в къщи да свари кафе за гостенина — редно е за такъв случай. Като останаха сами в тремчето Дона и стрико Даме, той се усмихна негде пред себе си и каза: